Сенчести души (Книга шеста)

На всичкото отгоре и Мат не се обади. Нито веднъж. Елена нямаше никаква представа къде може да се мира сега верният й приятел. Дано се появи навреме в Седона. Очевидно Мат съзнателно бе прекъснал всякаква връзка с нея и Деймън. Както и да е. Само да се появи на уговореното място за срещата.

Но… Елена все още имаше нужда да поговори с някога Да сподели какво я вълнуваше.

О, да, разбира се! Как можеше да е толкова глупава! Все още разполагаше с най-верния си другар, който никому дума няма да каже, никога няма да я принуди да го чака. Отпи от чашата с горещо черно кафе, преди да измъкне дневника си от дъното на сака. Отвори го на нова, съвсем чиста страница. Нищо не можеше да се сравни с удоволствието от една нова страница и химикалката, която започва плавно да се плъзга по нея.

След четвърт час се чу трополене по единия от прозорците. След малко Деймън влезе при нея. Мъкнеше някакви хартиени торби и Елена, макар и необяснимо защо, се зарадва, дори се почувства уютно, все едно си беше у дома. Тя бе сварила кафето, ухаещо много приятно, въпреки че беше със сметана на прах, а Деймън бе донесъл…

— Бензин — обяви той с тържествуващ тон и повдигна многозначително вежди, докато оставяше торбите на масата. — Просто за всеки случай, ако онези се опитат да използват растенията срещу нас. Не, благодаря — отклони той подадената от нея пълна догоре чаша с кафе. — Купих бензина от автомонтьора в гаража. Ще отида да си измия ръцете.

И напусна стаята, като премина съвсем близо покрай Елена.

Мина точно до нея, без дори за миг да я погледне, макар че сега тя беше с единствените си чисти дрехи: джинси и потниче, което на пръв поглед изглеждаше бяло, а само на по-ярка светлина си проличаваше, че е ефирно нюансирано с цветовете на дъгата.

Дори с един поглед не ме удостои, си каза Елена огорчено, със странното предчувствие, че току-що нещо се бе променило в живота й.

Искаше й се да излее кафето, но после реши, че се нуждае от него, и пресуши горещата течност на няколко едри глътки. Накрая се върна при дневника си, за да препрочете последните две-три странички.

— Готова ли си да потегляме? — провикна се Деймън, за да го чуе въпреки шума от леещата се под душа вода.

— Да, само още минутка. — Елена изчете страниците от предишното записване и прелисти набързо няколко страници по-назад.

— Днес ще се насочим право на запад — продължи да вика Деймън изпод душа. — Може цял ден да продължаваме все в тази посока. Те може да си помислят, че правим маневра за някоя определена порта, и ще се заемат да претърсват по-малките порти. В това време обаче ние ще влезем през портата Кимон и ще изпреварим с няколко дни път всички, които са поели по следите ни. Планът е направо идеален.

— Аха — кимна Елена и продължи да чете.

— Ала утре трябва да се срещнем с Мат. Или може би още тази вечер, според това, какви неприятности могат да ни създадат.

— Аха.

— Но първо искам да те питам: мислиш ли, че счупеният ни прозорец е съвпадение? Защото вечер не забравям да поставя защитите отвън. Сигурен съм, че… — Разтърка с ръка челото си. — Сигурен съм, че и снощи го направих. Но нещо трябва да е преминало през тях, за да счупи прозореца и да изчезне безследно. Затова купих всичкия този бензин. Ако опитат нещо с дърветата, ще ги изтласкам назад чак до Стоунхендж.

И заедно с тях ще изтребиш половината от невинните жители на щата, помисли си Елена мрачно. Но вече бе толкова шокирана, че не се впечатли много от неговите думи.

— Какво правиш? — попита я Деймън, вече напълно готов за път.

— Отървавам се от нещо, което не ми е необходимо обясни му Елена и пусна водата в тоалетната чиния, за да отнесе откъснатите от дневника й страници. Изчака късчетата хартия да се завъртят от струята, преди да изчезнат в канала.

— На твое място нямаше да се тревожа за прозореца — каза му тя, като се върна в спалнята и обу обувките си. — Изчакай малко, Деймън, защото трябва да поговорим за нещо.

— О, стига. Не може ли да почака, докато потеглим?

— Не може, защото трябва да платим за счупения прозорец. Снощи го счупи. Но не помниш, нали, Деймън?

Деймън се втренчи в нея. Елена остана с впечатлението, че отначало се изкушаваше да се разсмее. Но след това го налегна подозрението, че тя е полудяла.

— Говоря напълно сериозно — увери го девойката, след което той стана и се запъти към прозореца. Имаше вид, все едно искаше пак да се превърне в гарван и да литне през него. — Деймън, да не си посмял да литнеш нанякъде, защото има още да си говорим.

— Да не би да съм сторил още нещо, за което не си спомням? — Деймън се подпря на стената и зае една от типичните си арогантни пози. — Може би съм разбил няколко китари или съм оставил радиото включено до четири сутринта?

— Не. Не точно това… поне през изминалата нощ — отрече Елена, като отвърна поглед от него. — Говоря за друго, случило се в други дни…