Сенчести души (Книга шеста)

— Благодаря ти… — заговори тя. И в следващия миг замлъкна. Деймън докосваше устните си с пръсти. Погледна я сепнат и леко разочарован. А сетне сви рамене.

— Все още си стръв за еднорози. Казах ли това снощи?

Елена се поколеба за миг, но после реши, че думите му не прекрачват критичните предели на секретността.

— Да, каза го. Но… нали няма да ме издадеш? — добави тя. Внезапно заговори много по-загрижено: — Обещах на приятелките си да не казвам нищо.

Деймън я изгледа учудено.

— Че защо да казвам каквото и да било на някого? Освен ако не говориш за онази дребната, червенокосата?

— Вече ти казах: нищо няма да кажа. Освен това, че Каролайн очевидно не е девственица. Покрай цялата разправия за бременността й…

— Забрави ли — прекъсна я той, — че се появих във Фелс Чърч много преди Стефан? Просто по-дълго се спотайвах в сенките. Начинът, по който говориш…

— О, да, зная. Ние харесваме момчетата и момчетата ни харесват, така че вече имахме репутацията на свалячки. Така че просто си говорехме както ни се искаше. Част от това може да е вярно, но повечето можеше да се възприеме двояко, а после… нали знаеш как могат да те одумват момчетата…

Деймън много добре го знаеше, но само кимна.

— Е, скоро след това всички говореха, сякаш сме правили всичко и с всички. Дори пишеха за това във вестника и в годишника на гимназията, да не говорим за обидните драсканици по стените на тоалетните. Но ние също си имахме малка поема и дори понякога се подписвахме под нея. Как звучеше началото й. — Елена се пренесе мислено с две, три, че дори повече години назад. След това започна да рецитира:

„Само защото си го дочул, още не значи, че е истина.

Само защото си го прочел, не го превръща в правда.

Следващия път това, което чуеш, може да се отнася за теб.

Не си въобразявай, че можеш да промениш мненията им.

Само защото знаеш — ти знаеш!“

Като свърши, погледна Деймън, но неочаквано я обзе желание час по-скоро да стигне до Стефан.

— Вече почти стигнахме — припомни му тя. — Да побързаме.

11

Щатът Аризона се оказа горещ и пуст, точно както Елена си го представяше. Двамата с Деймън се насочиха право към курорта Джунипър Ризърт. Елена се изненада и разтревожи, когато узна, че Мат не се е регистрирал.

— Не вярвам да му е било необходимо повече време от нас, за да стигне дотук — промърмори, преди да влязат в стаите си. — Освен ако… О, Боже мой, Деймън! Освен ако Шиничи не го е заловил.

Деймън седна на леглото и изгледа мрачно Елена.

— Надявах се, че няма да ми се наложи аз да ти го съобщя и че този глупав кретен ще има доблестта да го признае пред теб. След като се разделихме с него, аз продължих да следя аурата му. Постоянно се отдалечаваше — в посока Фелс Чърч.

Понякога лошите новини изискват малко време, за да бъдат възприети.

— Искаш да кажеш, че Мат въобще няма да дойде — възкликна Елена.

— Искам да ти кажа, че след като взехме колите, гарванът проследи неговата и той определено се движеше към Фелс Чърч. Без да променя посоката.

— Но защо? — настоя Елена, търсейки някакво логично обяснение. — Защо е решил да се върне, да ме изостави? И защо ще отива във Фелс Чърч, където го издирват?

— Относно причината той да си тръгне: мисля, че е останал с погрешно впечатление за теб и мен — или може би по-правилно е да се каже, че изпреварва събитията? — Деймън вдигна иронично вежди и Елена запрати една възглавница върху него. — И си е казал, че трябва да се погрижи за нашето уединение. А колкото до това, защо е избрал да се върне във Фелс Чърч… — Деймън сви рамене. — Виж какво, познаваш това момче и по-добре от мен. Но дори и аз мога да кажа, че е parfait gentile5 рицар, sans peur et sans reproche6. Предполагам, че смята да посрещне смело обвиненията на Каролайн и да защити невинността си.

— О, не — простена Елена, но в следващия миг се втурна към вратата, защото някой почука отвън. — Толкова му повтарях да не…

— О, да — възрази й Деймън с лек, ироничен поклон. — Дори и след като е изслушал мъдрите ти съвети…

Вратата се отвори. Беше Бони. Бони с дребната си фигура, с къдравата си коса с цвят на свежи ягоди, с големите си изразителни кафяви очи. Елена не повярва на своите, но побърза да затвори вратата след нея, защото още не бе свършила с Деймън.

— Ще линчуват Мат! — почти изкрещя Елена. Подразни се, като чу отнякъде още едно почукване.

Деймън се изправи, заобиколи Елена и тръгна към вратата с думите:

— Мисля, че е по-добре да седнеш.

Отвори вратата едва след като я настани на един стол и отпусна ръка върху рамото й, за да й попречи да стане.

Оказа се, че този път на вратата бе почукала Мередит. Високата и стройна Мередит, чиято коса се стелеше на черни вълни по раменете й, явно бе решила да тропа на вратата, докато не й отворят. Нещо се раздвижи в ума на Елена и тя най-сетне осъзна случващото се.