Сенчести души (Книга шеста)

— А помниш ли още какво ти разказахме за баба й Обаасан Сайтоу, която била жрица в някакъв техен храм? При японците така се наричат жените свещеници. Та именно тя благослови куршумите, и то специално за убийство на китсуне. Трябваше да видиш какъв страхотен ритуал беше. Бони едва не припадна.

— Как е сега Изабел?

— По-добре е, но не зная дали вече е научила за Джим Брайс. Ще е много тежко за нея. — Мередит бавно поклати глава.

Елена се опита да потисне потръпването си. Историята на Изабел беше много трагична. Беше прекарала само една нощ с Каролайн, но сега страдаше от синдрома на Леш-Найхан, тласкащ пациента да се самонаранява — или поне така твърдяха лекарите. През същата онази драматична нощ Изабел бе изпонадупчила цялото си тяло и бе срязала езика си, за да изглежда ужасяващо — раздвоен като змийски език. Джим, красив младеж и отличен баскетболист, си беше изпохапал пръстите и устните. Според Елена и двамата бяха обсебени. Жестоките им наранявания бяха още една причина да бъдат прекратени издевателствата на близнаците китсуне.

— Ще го направим — гласно се закани тя и за пръв път осъзна, че Мередит я държи за ръката, все едно че Елена беше Бони. Елена се насили и се опита да успокои Мередит с решителна усмивка. — Ще измъкнем Стефан оттам и ще спрем Шиничи и Мисао. Длъжни сме да го направим.

Този път Мередит кимна окуражаващо.

— Има и още нещо — спомена тя накрая. — Искаш ли да го чуеш?

— Трябва да зная всичко.

— Според всички източници, които прегледах, всяко китсуне се стреми да обсебва момичетата, а момчетата да тласка към самоунищожение. Всеки сам избира как да се самоунищожи. Може да ти хрумне просто ей така, като тъпа прищявка, да затънеш в някое тресавище или пък да скочиш от скала. Но може и да е по-сложно, свързано с променяне на формата на тялото.

— О, да — притеснено изрече Елена. — Зная за това от случилото се с теб и Бони. Могат да се преобразят така, че да заприличат напълно на някоя друга личност.

— Да, но винаги има дребни несъвършенства, стига да умееш да ги разпознаваш. Никога не могат да постигнат идеално копие. Но е възможно да имат до девет опашки, а колкото повече са проклетите им опашки, толкова по-големи са възможностите им.

— Девет? Ужас. Никога не сме попадали на същество с девет опашки.

— Е, все някога може и това да се случи. За тях се предполага още, че свободно преминават от едно измерение в друго. О, да, щях да забравя. Предполага се, че по-специално се събират около портата Кимон между измеренията. Можеш ли да отгатнеш какво означава това?

Елена се втренчи изумено в нея.

— О, не!

— О, да.

— Но защо Деймън ще ни влачи из цялата страна, само и само да влезем през Демонската порта, контролирана от лисичи духове?

— Сай. Но когато Мат ни каза, че сте се отправили към някакво място край Седона, тогава с Бони решихме да дойдем при теб.

— Страхотно, няма що. — Елена зарови пръсти в косата си и въздъхна. — Още нещо? — Имаше чувството, че нервите й са като ластик, опънат почти до скъсване.

— Само това, че искахме някак си да те зарадваме след всичко, което преживяхме. Не е зле да знаеш, че някои от тях са добри. Имам предвид китсунетата.

— Някои са добри? В какво? Добри като бойци? Добри като убийци? Добри като лъжци?

— Не, Елена, наистина. Предполага се, че някои от тях са като богове или богини, които един вид те подлагат на нещо като тест и ако преминеш теста, те възнаграждават.

— Вярваш ли, че ще имаме късмет да попаднем на такова добро китсуне?

— Не съвсем.

Елена отпусна глава върху масичката за кафе, където бяха разпръснати разпечатките на Мередит.

— Мередит, питам те сериозно: как ще се справим с тях, след като преминем през Демонската порта? Моите Сили са колкото в една изтощена батерия. И не става дума само за китсуне, а за всякакви демони и вампири — да не забравяме и Древните! Какво ще правим?

Елена вдигна глава и погледна приятелката си право в очите — онези тъмни очи, чийто цвят Елена никога не можеше да определи.

За нейна изненада, вместо да изглежда сериозна, Мередит допи последните глътки от диетичната си кола и се усмихна.

— Нямаш ли план А?

— Ами… може би още е само смътна идея. Но все още не е нещо избистрено. А ти?

— Разполагам с няколко идеи. Можем да ги наречем план Б и план В. Така че ще постъпим както винаги — ще даваме всичко от себе си, ще има и грешки, докато ти не измислиш нещо върховно и спасиш всички нас.

— Мери? — Мередит примигна. Елена знаеше защо — отдавна не се беше обръщала към приятелката си с умалителното й име. Нито едно от трите момичета не си харесваше галените имена и затова не ги използваха. Елена продължи съвсем сериозно, като се вгледа в очите на Мередит. — Нищо не искам повече от това, да спася всички вас от тези гадни копелета, китсунетата. Бих дала живота си за Стефан и за всички вас. Но… този път може някой друг да получи куршума.

— Или дървения кол. Зная го. И Бони го знае. Говорихме за това по време на полета дотук. Но въпреки това сме с теб, Елена. Всички сме с теб.