Сенчести души (Книга шеста)

На Елена й направи впечатление с каква особена интонация той наблегна на думата приковани.

— Не те разбрах. Да не би да са прекалено заети, че нямат време за ваканция? — осмели се да го попита.

— Прекалено заети са, прекалено много сила се изисква, за да пробият защитите, предпазващи Земята от тях, твърде много се страхуват какво ще предприемат враговете им, докато отсъстват от тук, твърде немощни са физически, прекалено са прочути и нашумели, прекалено са мъртви.

— Мъртви? — Ужасът от тунела и смърдящата на мърша мъгла отново заплашваше да я връхлети, да я обгърне отвсякъде.

На устните на Деймън разцъфтя поредната му злокобна усмивка.

— Нима забрави, че гаджето ти е мъртво? Да не споменаваме достопочтения ти господар. Повечето хора след смъртта си се отправят към някое ниво, което обикновено е различно от това тук — или по-високо или по-ниско. Това място тук е за лошите, но въпреки това се възприема като по-високо ниво. Има и нива по-надолу — е, там никой не иска да попадне.

— Като в Ада ли? — ахна Елена. — В Ада ли сме сега?

— По-скоро в преддверието на Ада. Или поне там се намираме засега. Защото съществува и Другата страна. — Посочи с кимване към хоризонта, над който още блещукаше мрачното слънце. — Там е другият град, който може да се окаже мястото, където си се била озовала по време на „ваканцията“ ти в отвъдния свят. Тук я наричат просто „Другата страна“. Но мога да ти разкажа за два слуха, за които узнах от моите информатори. Там, в „Другата страна“, използвали названието Небесния дворец. И там небето винаги греело с кристална синева, а слънцето никога не залязвало.

— Небесния дворец… — Елена не се усети, че говоря на висок глас. Инстинктивно усещаше, че това ще е палат на прекрасни крале и кралици, а не нещо неприятно като някоя Съдебна палата. Може би нещо като легендарния замък Камелот от приказното царство на крал Артур. Дори само като изрече тези думи, я налегна силна носталгия — само че не спомени, а предчувствие, застинало на върха на езика й, че всичките тези спомени са заключени зад някаква врата. Здраво залостена врата и Елена можеше само да надзърта през ключалката. Но все пак успя да види, че там имаше и жени пазители — високи, снажни, със златисти коси и сиви очи. Ето че една от тях — само че дребна като дете сред останалите много по-високи жени — внезапно се извърна и погледна Елена право в очите.

Носачите продължаваха да мъкнат носилката през пазара сред други групи от окаяно изглеждащи бедняци, но Елена се стараеше да не се заглежда повече в тях, като използваше воала си за прикритие.

Приличаха й на бедняци от Земята, от някой краен квартал в латиноамерикански град, само че имаха още по-нещастен вид.

Около носилката, най-вече откъм страната на Елена, се тълпяха деца с червенеещи се от слънцето коси, протягащи ръце с трогателни жестове, разбираеми без всякакви думи във всички страни, във всичките светове.

Гърдите й се раздираха от мъка, че не притежава нищо ценно, за да им го раздаде. Искаше й се да може да изгради къщи тук, за да се увери, че тези деца няма да бъдат лишавани от храна и прясна вода. Нито от образование, нито от достойно бъдеще. Но след като нямаше никаква представа как да им осигури каквото и да било от тези добрини, оставаше й единствено да ги съзерцава, с отчаян поглед, как се нахвърляха на орляци върху такива жалки „съкровища“ като дъвката й, гребенчето й, четката й за коса, гланца й за устни, бутилката й с минерална вода, дори и обиците й.

Деймън извърна глава, но не я спря, докато не започна да опипва нервно медальона с диамант и лапис лазули, който й бе подарен от Стефан. Елена се разплака, докато се мъчеше да откопчае закопчалката. Внезапно Деймън дръпна въжето, усукано около китката й.

— Престани — скара й се той. — Нищо не разбираш. Още не сме навлезли в центъра на града. Защо не се полюбуваш на архитектурните особености на града, вместо да се тревожиш за тези безполезни хлапета, които и без това скоро ще умрат?

— Това беше много жестоко и безчувствено — процеди Елена, но не знаеше как да го накара да я разбере. А и му беше толкова ядосана, че дори не се опита.