Сенчести души (Книга шеста)

— Някой да познава тук лекар? Или лечител? — провикна се тя. Но зяпачите само я гледаха мълчаливо. Очевидно не бяха склонни да се забъркват с някакво момиче, което явно не се бе покорило пред волята на този страхотен демон, целият в черно, който още стискаше здраво шията на собственика на робинята.

— Нима всички си мислите, че няма нищо лошо в това, едно копеле да пребие с камшик гладуваща бременна жена? — извика Елена, напълно изгубила самообладание, с глас, пълен с отвращение и гняв.

Неколцина сведоха погледи. Други се обадиха страхливо:

— Но нали той е нейният господар?

Един младолик мъж, облегнат на един от спрените там конски фургони, се изправи.

— Бременна ли е? Никак не ми прилича на бременна.

— Но е!

— Е — изрече младежът лениво, — щом е така, този глупак поврежда собствената си стока.

Стрелна нервно с поглед Деймън, надвесен над вече мъртвия собственик на робинята, с лице, застинало в мъртвешка гримаса на мъчителна агония.

Елена все още нямаше как да помогне на жената. Страхуваше се, че и тя ще умре.

— Никой ли не знае къде може да намеря лекар? — От тълпата отново се разнесе мърморене, но този път по-различно.

— По-отзивчиви ще са, ако им предложим пари — обади се Мередит. Елена веднага протегна ръка към медальона си, но Мередит я изпревари, като откопча от врата си красивото колие с аметисти и го вдигна над главата си.

— Това е за този, който пръв ни посочи къде има някой добър лекар.

Последва пауза, докато всички преценяваха и наградата, и риска.

— Нямате ли звездни сфери? — помоли се някакъв странник с хриплив глас. — Аз ще се задоволя с това!

Едно дете или по-скоро малък уличен гамен се провря през навалицата, сграбчи ръката на Елена и посочи напред.

— Доктор Мегар, нагоре по улицата, вдясно. Само след няколко преки. Можем да отидем пеша.

Хлапето беше с дрипава рокля, но може би само за да му държи топло, защото отдолу се подаваха панталони. Елена дори не проумя момче ли е, или момиче, докато хлапето не й се усмихна неочаквано сладко, преди да прошепне:

— Аз съм Лакшми.

— А пък аз съм Елена.

— По-добре да побързаме, Елена — предупреди я Лакшми, — че пазителите ей сега ще довтасат.

Мередит и Бони успяха да изправят замаяната робиня, но тя беше толкова измъчена от болките, че не разбиране какво искат от нея: да й помогнат или да я убият.

Елена си припомни как жената се бе свила под сянката й, затова отпусна длан върху окървавената ръка на страдалката и тихо отрони:

— Сега си в безопасност. Ще се оправиш. Онзи мъж — твоят… твоят господар — е мъртъв. Обещавам ги, че никой вече няма да те нарани. Кълна се.

Жената само я зяпна невярващо, сякаш Елена й обещаваше нещо абсолютно невъзможно. Все едно да не те бият редовно е извън реалността, невъзможно дори да си го представиш.

— Заклевам ти се — повтори Елена, без да се усмихва, но твърдо. Ясно й беше, че тази жена цял живот е носила това непоносимо бреме.

Сега всичко е наред, помисли си тя и чак тогава осъзна, че от известно време изпраща мислите си към Деймън. Зная какво върша и съм готова да поема отговорността за действията си.

Сигурна ли си? — долетя до нея гласът на Деймън. Странно, но й прозвуча по-неуверен от всякога. Защото е съвсем сигурно, че самият аз за нищо на света няма да се нагърбя с грижи за някаква стара чанта, когато ти писне от нея. Дори не съм наясно дали мога да се справя с това, което ме очаква заради убийството на онова копеле с камшика.

Елена се извърна и го изгледа напрегнато. Той беше напълно сериозен. Защо тогава го уби? — запита го тя предизвикателно.

Шегуваш ли се? Деймън я шокира с яростта и отровната злоба, отекнали в мислите му. Той те нарани. Дори трябваше да го умъртвя много по-бавно и мъчително, додаде, без да обърне внимание на единия от носачите, който бе коленичил до него, несъмнено, за да го попита какво трябва да прави сега. Но Деймън не откъсваше очи от лицето й, от кръвта, все още стичаща се от раната й. Il figlio de cafone7! — помисли си. Устните му се отдръпнаха назад, оголвайки зъбите, докато гледаше надолу към трупа с такава зловеща гримаса, че носачът побърза да побегне на четири крака.

— Деймън, не му позволявай да си тръгне! Доведи ги тук всичките, веднага… — замоли го Елена. Но всички около нея ахнаха, затова продължи мислено: Не позволявай на носачите да си тръгнат. Ще ни трябва носилка, за да отведем бедната жена до лекаря. Защо са ме зяпнали всички?