Сенчести души (Книга шеста)

— Имам още само един въпрос — ненадейно добави той точно когато Елена и останалите се готвеха да напуснат стаята. — Как се досетихте, че тази пациентка е бременна? С каква магическа способност се постига такава проницателност?

— Няма никаква магия — обясни му Елена. — Всяка жена ще се досети само като я погледне. — Тя видя как Бони я изгледа възмутено, докато лицето на Мередит остана непроницаемо.

— Онзи ужасен търговец на роби — Дрогзи или както се казва — я шибаше с камшика си по гърдите. Вижте тези прорезни рани. — Елена изтръпна, загледана в двете кървави черти, пресичащи гръдната кост на Улма. — При подобно изтезание всяка жена ще вдигне ръце, за да предпази гърдите си, но тази се помъчи да прикрие корема си. А това може да означава само, че е бременна и тя го знае.

Доктор Мегар спусна вежди и се загледа в Елена, напрегнато, сякаш се взираше през стъклата на очила. После кимна замислено.

— Вземете няколко превръзки, за да спрете кървенето от раните си. — Каза го на Елена, а не на Деймън. Очевидно тя бе спечелила донякъде уважението му, без значение дали бе робиня или не.

От друга страна, Елена сякаш бе изгубила връзка с Деймън. Или може би самият той нарочно се бе изолирал телепатично от нея, оставяйки я, все едно се взира в гола стена. Деймън се върна в чакалнята на лекаря и махна нетърпеливо с ръка на Бони и Мередит.

— Изчакайте тук, в тази стая — каза им със заповеднически тон. — И не излизайте оттук, докато доктор Мегар не се върне. Най-важното е да не пускате никого откъм предната врата. Заключете я. И да остане заключена. Добре. Елена ще дойде с мен в кухнята през задната врата. Не искам някой да ме безпокои, освен ако разбунената тълпа отвън не заплаши да подпали къщата. Разбрахте ли ме? И двете?

Елена виждаше, че Бони едва се сдържа да не избухне „Ама Елена още кърви!“, а Мередит й даде знак с очи, че трябва спешно да свикат съвета на сестринството на динозаврите велосираптор. Всички бяха наясно какъв би трябвало да бъде план А: Бони се втурва в прегръдките на Деймън, ридаейки неутешимо, или с не по-малко страст се спуска да го целува, докато Елена и Мередит заобикалят отстрани, за да направят… ами, това, което трябва да се направи.

Елена само с един многозначителен поглед категорично им подсказа, че е против. Деймън действително беше бесен, но тя долови, че е разгневен повече на Дрозн, отколкото на нея. Пролятата кръв го беше възбудила, но той бе свикнал да се контролира в подобни кървави сцени. Освен това Елена още се нуждаеше от помощ заради раните си — болките й все повече се усилваха. Почувства ги по-силно, след като узна, че зверски пребитата жена ще оцелее и дори ще успее да роди. В момента обаче най-силно я заинтригува това, което Деймън си бе наумил. Искаше да узнае какво е то, и то веднага.

След като хвърли последен успокояващ поглед към Бони, Елена тръгна зад Деймън към вратата на кухнята. Вратата имаше ключалка. Деймън я изгледа многозначително и Елена побърза да заключи, щом и двамата влязоха в кухнята. Тя вдигна очи към лицето на „господаря си“.

Той се изправи край мивката и пусна водата, притиснал едната си ръка към челото си. Косата му падна над очите и се намокри от водата, но той не й обърна внимание.

— Деймън — заговори Елена плахо, — какво ти е…? Добре ли си?

Той не отговори.

Деймън? — повтори въпроса си тя, но този път телепатично.

Допуснах да те нарани. А съм достатъчно бърз. Можех да убия онова копеле Дрозн само с едно изригване на Силата. Ала въобще не очаквах, че можеше да пострадаш. Телепатичният му глас прозвуча като странна смесица от най-черна заплаха и нежен опит за успокоение. Сякаш се стараеше да я предпази от всякакви жестокости и опасности.

Дори не можах да му кажа — дори не можах да му изпратя нужните думи, за да му кажа що за същество беше той. Не можех да мисля. Той беше телепат; щеше да ме чуе. Но аз нямах думи. Можех само да крещя — мислено.

Елена усети леко замайване — малко по-силно от досегашното. Нима Деймън толкова страдаше по нея? Не беше ли разгневен за дръзкото й нарушаване на правилата пред очите на тълпата, с което може би тя провали тяхното прикритие? Не му ли пукаше, че в момента изглеждаше толкова раздърпана и грозна?

— Деймън — заговори тя. Той се изненада, че тя заговори на глас. — Това… това… няма значение. Вината не е твоя. Ти никога нямаше да ми позволиш да го направя…