Сенчести души (Книга шеста)

Деймън още ръмжеше, със следа от кръв по устните. Беше едва забележима следа, защото втората й рана вече бе напълно излекувана — както и първата, по скулата й. Елена напълно бе изгубила представа за времето, след като бе притеглила Деймън да целуне тази рана. Сега обаче, с нейната кръв във вените му, прекъснат насред най-очарователния миг на удоволствието му, Деймън приличаше на неопитомена черна пантера.

Дори не беше наясно дали ще успее да го възпре, ала поне да го укроти донякъде, без да използва цялата си Сила срещу него.

— Деймън! — извика тя. — Там отвън са нашите приятели. Забрави ли ги? Бони, Мередит и лекарят.

— Мередит — повтори Деймън и отново издърпа устни назад, като оголи ужасяващо удължените си кучешки зъби. Явно още не се бе завърнал в реалността.

Ако се изправи срещу Мередит сега, Деймън нима да се стресне, каза си Елена. Тя много добре знаеше, че нейната приятелка притесняваше Деймън, защото винаги разсъждаваше логично и нищо не убягваше от погледа й. Бяха толкова различни. Тя го дразнеше като камъче в обувката. Ала сега той можеше да се справи с това смущение по начин, който щеше да превърне Мередит в жив труп.

— Нека отида да видя — каза Елена, когато отново се почука. Не можеха ли да престанат с това тропане? Нима не й се бяха струпали предостатъчно грижи?

Ръцете на Деймън само се стегнаха около нея. Обля я горещина, защото знаеше, че дори той да я възпираше, пак сдържаше голяма част от силата си. Не искаше да я смачка, както би сторил, ако използваше дори само една десета от силата, спотайваща се в яките му мускули.

Вълната от чувства я принуди за кратко да затвори очи, да затаи дъх съвсем безпомощно, макар да знаеше, че в този момент тя трябва да бъде гласът на разума.

— Деймън! Те може би само ни предупреждават. Или може би Улма е пред прага на смъртта!

Споменаването за смъртта подейства на Деймън. Веднага присви очи сърдито, докато не заприличаха на две цепки. От кървавочервената светлина, проникваща през дървените капаци пред прозорците на кухнята, върху лицето му падаше някакво смътно подобие на решетка в черно и аленочервено, което го правеше по-красив от всякога — и още по-демоничен.

— Ти ще останеш тук — решително й заповяда Деймън, без да се преструва на „господар“ или „джентълмен“. Сега беше просто един див звяр, един самец, загрижен само за своята самка — единственото същество на този свят, което не беше за него плячка или съперник.

Докато беше в това състояние, тя не можеше да спори с него и затова реши да остане тук. Деймън щеше да се погрижи за всичко. А Елена щеше да остане вътре толкова дълго, колкото той преценеше, че е необходимо.

Елена действително не беше наясно чии са тези последни мисли — негови или нейни. Двамата още се опитваха да разплетат възела на емоциите си. Реши да го следи внимателно и ако се появи опасност той да загуби контрол…

Не би искала да ме видиш как губя контрол.

Повече я плашеше да го вижда как превключва от състоянието, подвластно само на суровия животински инстинкт, към леденото и безупречно мислено превъзходство. Не бе сигурна дали Деймън е най-здравомислещият от всички, които бе срещала през живота си. Или просто бе най-способният да прикрива дивото в себе си. Тя придърпа разкъсаната си блуза, докато го гледаше как с лекота и грациозност пристъпи към вратата, за да отвори рязко и така яростно, че едва не изпадна от пантите.

Но никой не падна при отварянето на вратата, следователно никой отвън не бе подслушвал интимния им разговор. Все пак Мередит бе доста наблизо, като с едната си ръка държеше Бони зад себе си, а другата беше вдигнала, за да почука още веднъж.

— Какво има? — попита Деймън с ледена интонация. — Не ви ли казах, че…

— Да, каза ни, но нещо се случи — заговори Мередит. Да прекъсне Деймън в сегашното му състояние, бе равносилно на самоубийство.

— Какво толкова се е случило! — озъби се Деймън.

— Навън се е струпала разгневена тълпа, заплашваща да запали сградата. Не зная защо са така вбесени — заради Дрозн или за това, че прибрахме Улма тук, но са извънредно ядосани и са дошли със запалени факли. Не ми се искаше да прекъсвам… лечението… на Елена, но доктор Мегар ми каза, че няма да се вслушат в думите му, защото е човек.

— А преди е бил роб — намеси се Бони, като се освободи от задушаващата хватка на Мередит. Изгледа Деймън с блеснали очи и протегнати в молба ръце. — Само ти можеш да ни спасиш — добави, за да му обясни какво се криеше зад напрегнатия й поглед. Което означаваше, че ситуацията наистина е много сериозна.

— Добре, добре. Ще се оправя с тях, а вие се погрижете за Елена.

— Да, разбира се, но…