Сенчести души (Книга шеста)

— Но трябваше да се досетя, че нямаше да ме попиташ! Отначало си помислих, че ще го нападнеш, ще скочиш върху раменете му и ще започнеш да го душиш. И бях готов да ти се притека на помощ, за да го повалим, както два вълка повалят едър елен. Но ти, Елена, не си меч, а щит. Трябваше да се досетя, че ще поемеш следващия му удар. И заради мен ти наистина пое удара… — Погледът му се отмести към окървавената й скула и той потръпна измъчено.

После като че ли успя да се окопити.

— Водата е доста студена, но поне е чиста. Трябва да почистим раните ти и веднага да спрем кървенето.

— Не очаквам тук да се намери от „Черна магия“ — подхвърли Елена шеговито. Изглежда щеше да я заболи.

Деймън обаче веднага се зае да тършува из кухненските шкафове.

— Ето — извика радостно, след като претършува само три от тях. С тържествуващ вид й показа наполовина пълна бутилка с „Черна магия“. — Много лекари пазят това вино като лекарство и обезболяващо. Не се безпокой, щедро ще му го платя.

— Тогава ми се струва, че и ти трябва да отпиеш от него — предложи му Елена дръзко. — Хайде, и на двамата ще ни дойде добре. Пък и няма да ни е за пръв път.

Много добре знаеше, че последното й изречение ще се хареса на Деймън. Все трябваше да съществува някакъв начин да му възвърне това, което Шиничи му бе отнел.

Ще му върна спомените, заграбени от Шиничи, реши Елена, като се опитваше да прикрие на всяка цена тези свои мисли от Деймън чрез бял шум. Не зная как ще го постигна, нито кога ще имам удобен шанс, но се кълна, че ще го направя. Заклевам се.

Деймън наля в две чаши от разкошното, опияняващо ухаещо вино. Подаде едната на Елена.

— Отначало отпий само една глътка — посъветва я той. Не можа да се удържи да не добави с тон на опитен познавач: — От добра реколта е.

Елена отпи, после изпразни чашата на един дъх. Беше жадна, пък и във виното „Черна магия“ нямаше никакъв алкохол. На вкус въобще не напомняше обикновените вина. По-скоро приличаше на забележително освежаваща газирана вода, силно пенлива, но с подправка от сладки зърна на черно грозде.

Елена забеляза, че Деймън също бе забравил да отпива на малки глътки. Прие с готовност втората чаша, която той й предложи.

Със сигурност аурата му се е укротила, реши тя в момента, в който той взе една намокрена кърпа, я да се заеме с почистването на раната й, съвсем леко покрай очертанието на скулата й. Тази рана първа бе престанала да кърви, но докато Деймън я промиваше кръвта отново потече. След изпиването на две чаши от „Черна магия“ на гладен стомах Елена се отпусна изнемощяло на облегалката на стола. Главата й леко се килна назад и тя притвори очи. Докато Деймън почистваше раните й, съвсем загуби представа за времето. Отслабна контролът върху аурата й.

Като отвори очи, не бе заради някакъв звук или образ, а заради внезапния и решителен изблик на аурата на Деймън.

— Деймън?

Той се надвеси над нея. Чернотата му се издигаше зад него като сянка, висока и широка, и почти хипнотизираща. И определено плашеща.

— Деймън? — повтори тя неуверено.

— Не го правим както е правилно — рече той. Тя веднага се замисли за неподчинението си като негова робиня, както и за не по-малкото нарушение на правилата от Бони и Мередит. Но гласът му оставаше галещ, като черно кадифе, затова тялото й реагира много по-вярно в сравнение с разума й. Цялото потръпна.

— Как… да го направим правилно? — попита го, но после допусна грешката да отвори очи. Откри, че той се е навел към нея, докато тя оставаше на стола, и милваше — не, само докосваше — косата й тъй нежно, че тя дори не го усети.

— Вампирите умеят да лекуват рани — увери я той. Огромните му очи, сякаш побрали цяла собствена галактика от звезди, се приковаха омагьосващо в нейните. — Можем да ги почистим. Можем също да ги принудим отново да кървят — или да спрем кръвта.

И преди съм се чувствала така, припомни си Елена. Тогава той също й бе говорил така, макар сега да не го помнеше. А аз… аз бях толкова изплашена. Но това трябва да е било преди…

Да, беше, преди да стигнат до мотела. В онази вечер, когато той й заповяда да побегне, обаче тя не се вслуша в думите му. Същата онази нощ, спомена, за която Шиничи му беше отнел — както при първото им съвместно вкусване на „Черна магия“.

— Покажи ми — шепнешком го помоли тя. Знаеше също, че още нещо в мозъка й нашепва в този миг най-различни думи. Думи, които тя самата за нищо на света не би се осмелила да изрече, дори ако беше робиня.

Нашепваше й: Аз съм твоя…

Тъкмо тогава усети съвсем лекия, като полъх на вятър, допир на устните му до нейните.