Сенчести души (Книга шеста)

И в същия миг тя се възпламени. Мислено простена: О! О, Деймън!, докато той измести устните си, за да докосне нежно ранената й буза с коприненомекия си език. Но първо се погрижи да прочисти стичащата се кръв, а накрая, когато замърсяването беше отмито така внимателно, спря кръвта и продължи с лекуването на раната й. Сега тя можеше да почувства неговата Сила, онази мрачна Сила, която бе показвал в хиляди битки досега, за да причини стотици смъртоносни рани — сега тя бе съсредоточена само върху тази лесна за него задача, едновременно с това и така приятна — отстраняването на белега от камшика от бузата на едно момиче. Елена си помисли, че усещането напомня за галене с венчелистчетата на роза от сорта „Черна магия“, които с хладина и нежност отстраняваха болката, докато тя тръпнеше от наслада.

Ала после спря. Елена беше наясно, че и този път е прекалила с виното, но сега не й прилоша. Измамно лекото вино бе омаяло главата й и се чувстваше приятно опиянена. Всичко й се струваше нереално, приказно.

— Ей сега ще те изцеря — обеща й Деймън, като отново докосна косата й, тъй леко, че тя едва го усети. Но този път тя пое изпратената от него към нея Сила, за да подсили усещането й, за да може да се наслади на всеки миг от преживяването. Още веднъж я целуна — така ефирно, че устните му съвсем леко се допряха ДО нейните. Главата й се отпусна назад, но той не се доближи повече към нея дори когато заради разочарованието си тя се опита да го притегли към себе си. Деймън просто бе решил да изчака, докато Елена обмисли по-спокойно случващото се помежду им.

Не бива да се целуваме точно сега. Мередит и Бонис са в съседната стая. Как се озовах в подобна ситуация? Но Деймън дори не се опитва да ме целуне… и ние трябваше да сме — ох!

Пронизаха я болки от останалите й рани.

Наистина я заболя много. Кое жестоко създание бе измислило този остър като бръснач камшик, простена Елена, който се врязваше така дълбоко в кожата, че в първия миг дори не я заболя — или не чак толкова силно… но ставаше все по-зле с всеки изминал миг? И не спираше да кърви… нали трябваше да спрем кървенето, докато чакаме лекарят да ме прегледа…

Но следващата й рана, точно която сега я прогаряше като огън, пресичаше ключицата й диагонално. А третата беше край коляното й…

Деймън се надигна, за да вземе следващата кърпа от мивката и да почисти раната й с вода.

Елена го отблъсна.

— Не.

— Не? Сигурна ли си?

— Да.

— Само исках да я почистя…

— Зная. — Наистина го знаеше. Можеше да чете мислите му, ясни и спокойни въпреки бушуващата му Сила. Не разбираше защо я бе допуснал толкова близо до себе си, но наистина го бе сторил.

— Поне ми позволи да ти дам един съвет: в никакъв случай не дарявай кръвта си на някой умиращ вампир и въобще не позволявай на никого да я опита. Това е по-лошо от „Черна магия“.

— По-лошо ли? — Досети се, че й правеше комплимент, макар да не го разбра.

— Колкото повече пиеш, толкова по-ненаситен ставаш — обясни й Деймън. За миг Елена видя вълнението, което причиняваше в доскоро спокойните води на неговите мисли. — А колкото повече пиеш, толкова повече Сила можеш да поемеш — додаде той сериозно Елена никога не се бе замисляла, че това може да е проблем, но действително беше. Спомни си каква агония изпита, когато се опитваше да абсорбира собствената си аура, преди да се научи как да я смесва и движи с кръвта си.

— Не се безпокой — продължи той, все още напълно сериозен. — Зная за кого мислиш сега. — Отново се отдръпна, за да вземе още една кърпа. Но без да се усети, той й бе подсказал твърде много.

— Ти знаеш за кого си мисля? — попита Елена тихо. Остана изненадана колко опасно прозвуча гласът й, като меко потупване на лапите на едра тигрица. — Без дори да ме попиташ?

— Е, поне предполагам…

— Никой не знае за какво си мисля — заяви тя. — Докато не му кажа. — Измести се и го накара да коленичи, за да я погледне въпросително. И зажадняло.

Тогава, веднага след като го принуди да коленичи, тя го притегли към раната си.

18

Елена се завърна в реалния свят бавно, с много усилия. Впи нокти в коженото яке на Деймън и за кратко се запита дали ще помогне, ако му свали якето. Но в следващия миг настроението й отново помръкна заради онзи звук — остро, настойчиво чукане.

Деймън надигна глава и изръмжа.

Ние сме като двойка вълци, помисли си Елена, борещи се с нокти и зъби.

Но другата част от мозъка й напомни, че чукането отвън не престава.

Тези момичета! Бони и Мередит! Нали им бе заповядал да не го безпокоят, освен ако къщата не гори!

Но лекарят… О, Господи, нещо лошо е станало с онази бедна, измъчена жена! Сигурно умира!