Сенчести души (Книга шеста)

Улма изпусна четката върху стола, надигна се и протегна двете си ръце, за да прегърне Елена. Пронизващите й черни очи сякаш поглъщаха лицето на девойката.

— Ти беше! — възкликна тя, спусна от дивана крака си, обут в чехъл, и се просна на колене пред Елена.

— О, не, госпожо! Моля ви! Сигурна съм, че лекарят ви е казал да си почивате. Сега не бива да се вълнувате.

— Но ти беше онази, която… — Явно поради някаква причина жената се нуждаеше от потвърждение. А Елена беше готова на всичко, за да я успокои.

— Да, аз съм — призна й Елена. — Но сега мисля, че трябва отново да седнете на дивана.

Улма тутакси се подчини, но все пак се долавяше някаква лекота и весело настроение във всичките й действия. Елена вече можеше да го разбере, макар да беше робиня само от няколко часа. Да се подчиняваш, но докато все още имаш някакъв избор, беше абсолютно различно от подчинението, когато неизпълняването на заповедите означава смърт.

Улма седна, но пак протегна ръце към Елена.

— Погледни ме! Скъпа моя богиня, пазителка, ангел спасител — каквато и да си: погледни ме! Вече отново съм човек, след като цели три години живях като животно — благодарение на теб! Долетя като ангел небесен и се изправи между камшика и мен. — Улма отново се разплака, но сега сълзите й бяха от радост. Погледът й се зарея по лицето на Елена и се прикова върху белега на скулата й. — Само че ти явно не си от пазителите, защото те се защитават с магии и никой не може да ги застрашава. Затова и никога не биха се забъркаш в подобна ситуация. За тези три години нито веднъж не се намесиха в такава сцена. А през това време се нагледах на това как всичките ми приятели, поробени преди мен, бяха покосени от неговия камшик, от неговия бяс. — Поклати мрачно глава, сякаш не можеше да произнесе гласно името на Дрозн.

— Съжалявам… толкова съжалявам — промълви Елена притеснено. Обърна се и погледна към Бони и Мередит, също като нея онемели от разказа на Улма.

— Няма значение. Разбрах, че твоят партньор го убил още там, на улицата.

— Аз й го казах — гордо заяви Лакшми, която бе влязла в стаята, без да я забележат.

— Моят партньор? — Елена едва не заекна от смущение. — Е, той не е мой… искам да кажа, че аз… ние…

— Той е нашият господар — веднага я поправи Мередит.

Улма още гледаше Елена с най-дълбоката си признателност, бликаща от сърцето й.

— Всеки ден ще се моля за душата ти да те извиси, за да те спаси, като те измъкне оттук.

— Могат ли душите да се извисяват оттук? — слиса се Елена.

— Разбира се. Постига се чрез разкаяние и добри дела. Предполагам, че имат значение и молитвите околните.

Е, сега със сигурност мога да твърдя, че съвсем говориш като робиня, замисли се Елена. Искаше и се да го каже по-деликатно, но беше толкова изтощена, болеше я кракът, всичките й чувства бяха така объркани.

— Не говорите като робиня — е, поне според моите представи за това, как би говорила една робиня — поясни Елена. — Или нищо не разбирам?

Видя как очите на Улма се насълзиха.

— О, Боже мой! Простете, че попитах. Моля ви…

— Не! Няма друга личност, с която по-силно да желая да споделя това. Ако си съгласна, ще ти разкажа как стигнах до това унизително състояние. — Улма зачака, без да откъсва поглед от Елена, готова на мига да изпълни всяко нейно желание.

Елена изгледа въпросително Мередит и Бони. Отвън вече не се чуваха викове. Ясно беше, че къщата не беше подпалена. За щастие точно в този миг доктор Мегар отново се появи.

— Запознахте ли се? — попита той, като замърда вежди в противоположни посоки: едната нагоре, другата — надолу. В ръката си държеше бутилката с остатъка от виното „Черна магия“.

— Да — каза Елена, — но тъкмо се питах дали да не се евакуираме оттук. Очевидно отвън се е струпала многобройна тълпа…

— Партньорът на Елена ще им даде много поводи за размисъл — обади се Лакшми, без да прикрива задоволството си. — Всички тръгнаха към Мястото за сборищата, за да решават за подялбата на собствеността на Дрозн. Готова съм да се обзаложа, че ще счупи няколко глави и съвсем скоро ще се върне тук — добави тя с ликуващ тон, като за никого не остана повод да се съмнява кой бе този, от когото момичето толкова се възхищаваше. — Иска ми се и аз да бях момче, за да видя това.

— Та ги си по-храбра от всички момчета. Нали ти ни доведе тук — увери я Елена. Спогледа се с Мередит и Бони. Явно безредиците бяха някъде надалеч, а Деймън беше всепризнат майстор в измъкването от подобни ситуации. Освен това той… може би се нуждаеше от едно яко сбиване, за да изразходи излишната си енергия, насъбрана в него благодарение на кръвта на Елена. Тя си каза, че една суматоха точно сега може да му се отрази добре.

Погледна към доктор Мегар.

— Как мислите, дали моят… нашият господар ще е добре?

Доктор Мегар замислено повдигна и спусна вежди.