Сенчести души (Книга шеста)

— Не. — Деймън се държеше безразсъдно или заради кръвта и спомените, които не позволяваха на Елена да формира смислено изречение, или защото бе преодолял страха си от Мередит. Отпусна ръце върху раменете й. Беше по-висок от нея с пет-шест сантиметра, така че не се затрудни да прикове поглед в очите й. — Ти лично ще се грижиш за Елена. Всяка минута тук стават трагедии: непредвидими, ужасни, смъртоносни. Не искам това да се случи с Елена.

Мередит го изгледа продължително. За пръв път не се посъветва с поглед с Елена, преди да отговори на въпрос, който пряко я засягаше.

— Ще бдя над нея — промълви накрая с тих, но ясен глас. И позата й, и тонът й подсказваха, че би могла да добави „с цената на живота си“, без да прозвучи мелодраматично.

Деймън се отдалечи от нея, премина през вратата и без да погледне назад, продължи напред, докато изчезна от погледа на Елена. Но гласът му отекна в съзнанието й: Ще бъдеш в безопасност, ако изобщо има начин да те спася. Кълна се.

Ако имаше начин да я спаси. Страхотно. Елена се опита да раздвижи мозъка си. Мередит и Бони я изгледаха учудено. Елена първо пое дълбоко дъх и си припомни дните от миналото, когато едно момиче, след такава разгорещена любовна среща, щеше да го очаква дълъг и крайно сериозен разпит.

Но Бони само възкликна учудено:

— Лицето ти сега изглежда много по-добре!

— Да — кимна й Елена, като придърпа двата края на блузата си, за да ги завърже на възел под гърдите си. — Но кракът продължава да ми създава проблеми. Не успяхме — още не е излекуван.

Бони отвори уста и понечи да заговори, но веднага избърза да я затвори. От нейна страна това бе истински героизъм — както обещанието на Мередит пред Деймън. Е, все пак я отвори след малко, но само колкото да изрече:

— Вземи шала ми, за да го увиеш около крака си. Може да го сгънем и завържем откъм страната, където те боли. Така ще ти олекне.

— Мисля, че доктор Мегар вече е свършил с Улма — обади се Мередит. — Сега може би ще те прегледа.

В другата стая докторът отново миеше ръцете си, като използваше голямата помпа, за да изкачи повече вода в казанчето. В ъгъла бяха струпани окървавени дрехи, от които се разнасяше толкова неприятна мириша, че Елена мислено благодари на лекаря за струпването на билки върху купа от дрехи. Ароматите на билките потискаха миризмата на кръвта. Наблизо в едно широко, удобно кресло седеше някаква непозната на Елена жена.

Елена отлично знаеше колко силно страданието и ужасът могат да деформират човешкото лице, но никога не се бе замисляла, че облекчението и липсата на болка също могат да го променят до неузнаваемост. Беше довела в лечебницата една нещастница, толкова свита и подплашена, че приличаше на малко дете. Слабото й изпито лице, сгърчено от агонията и неописуемия ужас, наподобяваше абстрактна картина на престаряла, сбръчкана вещица. Кожата й беше съвсем посивяла, а косата й не покриваше цялата й глава, само сплъстени кичури висяха отстрани като водорасли. Всичко в нея подсказваше, не, крещеше, че е окаяна и жалка робиня — от железните окови на китките й до силно разголеното й окървавено тяло, цялото в белези, до босите й, силно загрубели нозе. Елена дори не можеше да каже какъв бе цветът на очите на жената — само й се сториха сиви като лицето й.

А сега пред Елена седеше жена в началото или средата на тридесетте си години. Слаба, привлекателна, с аристократично изваяно лице, с превъзходно очертан патрициански нос, с черни пронизващи очи и вежди, красиво извити като криле на излитаща птица. Сега се беше излегнала удобно в креслото, с крака, отпуснати върху ниска отоманка, и бавно разчесваше косата си — черна, прошарена тук-там в сиво, което й придаваше още по-достоен вид, макар да бе облечена само в скромен тъмносин пеньоар. Вече имаше бръчки по лицето си, които й придаваха вид на жена със силен характер, но в нея се долавяше нещо топло и младежко, може би заради леко издутия й корем, върху който тя нежно ос отпуснала едната си ръка.

За миг Елена си помисли, че трябва да е съпруга на лекаря или неговата икономка. Но само миг преди да я попита дали злочестата робиня Улма не е умряла, тя неволно зърна как под маншета на тъмносиния пеньоар проблесна желязната гривна към оковите.

Господи, нима тази слаба чернокожа жена с аристократична осанка беше Улма? Явно доктор Мегар сътворил истинско чудо.

Лечител, така се беше представил той. Очевидно умееше да лекува рани, също като Деймън. Никой не би дочакал подобно изцеление, ако е бил жестоко бит с камшик като Улма. Да се опитва да прави хирургически шевове по обляната в кръв телесна маса, в каквото състояние Елена я бе довела, изглеждаше невъзможно, ала ето че доктор Мегар бе успял да се справи.

Елена въобще не беше очаквала да се озове в такава ситуация, но бързо си припомни добрите маниери на истинска южнячка, родена и възпитана в щата Вирджиния, прочут с изисканите си обитатели.

— Приятно ми е да се запознаем, госпожо. Аз съм Елена — заговори я тя и й протегна ръка.