Сенчести души (Книга шеста)

— Някой ще ми позволи ли да кажа поне една дума? — заговори Деймън, вече съвсем раздразнен. — Преди да обясня за този молив, ще спомена само, че някой се опита да ме прободе още докато бях в спалния чувал. Следващото, което трябва да знаете, е, че това не бяха човешки създания, а вампири, главорези, наемни убийци, обладани от малаха на Шиничи. И са поели по следите ни. Добрали са се до Уорън в Кентъки и вероятно са разпитвали за колата. Няма съмнение, че трябва да се отървем от ягуара.

— Не! — извика Мат. — Тази кола… тази кола означава много за Стефан и Елена.

— Тази кола означава много за теб — коригира го Деймън. — А пък аз искам да ти припомня, че трябваше да зарежа моето ферари, само и само да те вземем на това малко пътуване.

Елена вдигна ръка. Не й се искаше повече да ги слуша как се карат. Наистина беше привързана към ягуара. Толкова голям, яркочервен, суперлуксозен. Освен това символизираше буйната радост, която изпитаха двамата със Стефан в деня, когато той го купи за нея, за да отпразнуват началото на новия им съвместен живот. Достатъчно й бе само да погледне колата, за да си спомни този ден, когато ръката на Стефан бе обгърнала рамото й. Колко влюбено я гледаше той тогава… а зелените му очи искряха закачливо, развеселени от очакването да й даде нещо, което тя тъй силно желаеше.

Елена се смути, а в следващия миг се ядоса, когато усети, че трепери леко, а очите й са пълни със сълзи.

— Ето, видя ли? — упрекна го Мат, като изгледа сърдито Деймън. — Сега я накара да се разплаче.

— Аз ли? Не бях аз този, който спомена за скъпия ми изчезнал по-малък брат — отвърна Деймън с престорена вежливост.

— Спрете! Просто млъкнете! Веднага! И двамата! — изкрещя Елена, докато се опитваше да овладее гнева си. — И не искам този молив — додаде и протегна ръка. Щом Деймън взе парчето дърво от нея, тя забързано изтри ръце в нощницата си. Главата й се замая. Отново изтръпна, като се замисли за вампирите, тръгнали по следите им.

И тогава внезапно се олюля, усетила как я обгърна една топла, силна мъжка ръка, а гласът на Деймън прозвуча съвсем близо до нея.

— Сега тя се нуждае само от глътка свеж въздух и аз ще й го осигуря.

Елена ненадейно изгуби почва под краката си — беше в прегръдките на Деймън и двамата се издигаха нагоре.

— Деймън, моля те, би ли ме пуснал долу?

— Тъкмо в този миг ли, скъпа? Вече сме толкова нависоко…

Елена продължи с протестите, но можеше да се закълне, че той ловко я манипулираше. Хладният утринен въздух за кратко проясни мислите й, макар да се разтрепери от студ.

Опита се да се пребори с треперенето, но не успя. Деймън я изгледа изненадано, с напълно сериозен вид, след което започна да се извърта, сякаш се опитваше да съблече якето си. Елена извика забързано:

— Не, не! Просто продължавай да шофираш… искам да кажа, да летиш, а аз ще се държа за теб.

— И да внимавам за нисколетящи птици? — попита Деймън и насмешливо изкриви устни. За да не се засмее, Елена извърна глава.

— Кога се научи да грабваш хората и да ги хвърляш върху колите? — попита го тя.

— О, съвсем наскоро. За мен е предизвикателство, също като летенето. Нали знаеш колко обичам предизвикателствата.

Сведе поглед към нея със закачливи искри в очите — тези пронизващо черни очи, с толкова дълги мигли — истинско прахосничество да бъдат дарени на някое момче. На Елена й се стори, че е съвсем безтегловна, като пухче от някое глухарче, но главата й се въртеше, като че ли беше пияна.

В този момент изведнъж й стана топло, много топло. Досети се, че Деймън я бе обгърнал със стоплящата си аура. Не само че буквално се сгря, но и топлината стремително я опияняваше, щом той я бе поел в ръцете си. Очите, косата и лицето й се рееха свободно, с лекота, сред златистия облак, кръжащ около раменете му. Не успя да прикрие изчервяването си. Почти чу как той мислено призна колко много я разхубавява това нейно изчервяване, обагрящо страните й в леко розово на фона на нежната й бледа кожа.

И едновременно с изчервяването, неволен физически отклик на неговата топлина и неприкрито възхищение, Елена изпита и неволен емоционален отклик. Обля я вълна на благодарност за това, което бе направил за нея, признателност за високата му оценка към красотата й. Всичко това се смесваше с топлата симпатия, която изпиташе към него. През тази нощ Деймън бе спасил живота й, защото вече бе добила представа колко безмилостни са вампирите, обсебени от малаха на Шиничи. Не искаше дори да си помисли какво можеха да й причинят тези зловещи същества. Можеше само да се радва, че Деймън беше достатъчно съобразителен и — да, достатъчно безпощаден, за да се справи с тях, преди да са се добрали до нея.

Трябваше да е съвсем сляпа или ужасно глупава, за да не признае, че Деймън действително бе великолепен. След като два пъти бе умирала, неговият чар не й въздействаше както на обикновените момичета, но си оставаше истина, че Деймън пазеше единствено за нея своите редки искрени усмивки.