Сенчести души (Книга шеста)

Проблемът беше, че Деймън бе вампир и умееше да чете мислите й, особено когато тя бе близо до него и аурите им си взаимодействаха. Деймън оценяваше високо възхищението й, което пък на свой ред още повече го усилваше. И преди да се усети, Елена вече се разтапяше, а лишеното й от тегло тяло се отпусна в ръцете на Деймън.

Другият проблем с Деймън беше, че той не се опитваше да й влияе. Също като Елена той бе подвластен на тази обратна връзка в чувствата си, но нямаше нищо против това. Елена се опитваше да издига прегради, но сега те се размиваха и чезнеха. Дори не можеше да разсъждава трезво. Деймън я изпиваше с очи, удивен, с един особен поглед, който тя познаваше, но не можеше да си спомни откъде.

Повече не можеше да анализира ставащото. Просто се потопи в топлината, обгърнала я като сияен пашкул, отдаде се на невероятното усещане да бъде ценена и обичана със сила, която я остави без дъх.

А когато Елена се отдаваше, го правеше без остатък. Дори без съзнателно да полага някакви усилия, тя изви глава назад, откри шията си и затвори очи.

Деймън нежно доближи устните си, подпря тила й с едната си ръка и я целуна.

3

Сякаш времето спря своя ход. Елена откри, че подсъзнателно се опитваше да си спомни кой я целува толкова сладостно. Никога не беше оценявала истински целувките, преди да умре, преди да се превърне в дух, а сетне да се завърне на земята с аура, разкриваща скрития смисъл на мислите на другите хора, на думите и дори на умовете и душите им. Сякаш се бе сдобила с прекрасно ново сетиво. Когато две аури се слеят толкова дълбоко, душите напълно се оголват една пред друга.

Наполовина изгубила съзнание, Елена позволи на аурата си да се рее свободно и почти веднага достигна до нечий разум. За нейна изненада аурата й се отдалечи от самата нея. Това не беше правилно. Успя да улови аурата си, преди тя да се скрие зад голям камък, по-скоро скала. Единственото, което остана извън скалния блок — странно, но й заприлича на снимката на някакъв метеорит, която някога бе видяла, с набраздена и силно обгоряла повърхност, — беше нещо смътно напомнящо на мозък и малко момче, приковано към скалата за двете си китки и двата си глезена.

Елена се стресна. Каквото и да бе това видение, знаеше, че това беше само една метафора и не биваше Да съди прекалено бързо какво би могла да означава. Образите пред нея всъщност представляваха символите на разголената душа на Деймън, но във форма, която само нейното съзнание може да проумее и да разтълкува, ако успее да го погледне от правилната перспектива.

Инстинктивно обаче се досети, че виждаше нещо много важно. Тя бе преминала през замайващата наслада, толкова всепоглъщаща, че дъхът ти секва, когато сливаш душата си с нечия друга. А сега вродената й любвеобилност, примесена с неясно безпокойство, я подтикна да го заговори.

— Студено ли ти е? — рече тя на детето, приковано към камъка с толкова дълги окови, че можеше да обгръща краката си с ръце. Беше облечено с парцаливи дрехи, изцяло в черно. Детето само й кимна мълчаливо. Големите му тъмни очи сякаш изпълваха цялото му лице.

— Откъде си? — попита го предпазливо Елена, докато се чудеше как да стопли измръзналото детско телце. — Сигурно не си излязъл от това? — предположи тя и погледна към грамадната каменна канара. Детето отново й кимна.

— Вътре е по-топло, но той вече няма да ме пусне там.

— Той ли? — Елена винаги дебнеше за признаци, издаващи намесата на Шиничи, онзи зъл лисичи дух. — Кой е този той, мило дете? — Коленичи и пое в дланите си детските ръчички. Оказаха се леденостудени, като замръзнало желязо.

— Деймън — прошепна дрипавото момче. За първи път погледът му се отклони от лицето й, за да се огледа ужасено наоколо.

— Деймън е сторил това? — Отначало гласът на Елена се извисяваше, но после спадна, смекчен като шепота на момчето, когато то повдигна умолително очи към нея. Имаше толкова отчаян вид, безпомощно разтворило устни, като котенце, чиито нокти са още съвсем меки.

Това са само някакви си символи, припомни си Елена. Това е умът на Деймън или по-скоро душата му. Именно това виждаш сега.

Но така ли бе в действителност? — внезапно взе връх разумът й. Не беше ли там — преди време с някой друг, — когато видя неговия вътрешен свят, необятните простори на душата му, изпълнени с любов и красота, облени в лунна светлина? Всичко това символизираше нормалното, здравословно функциониране на един необикновен разум. Сега Елена не си спомняше името на тази личност, но помнеше красотата. Беше сигурна, че собственото й съзнание би прибягнало до подобни символи, за да се разкрие пред нечие друго.