Сенчести души (Книга шеста)

— Не зная с каква дрога си се надрусал, но точно сега всъщност въобще нямам време да приказвам с теб. И ако още веднъж се опиташ да ме спреш — той размаха пистолета си пред Мат, — ще те завлека пред съда за още едно провинение, за възпрепятстване на правосъдието. Разбра ли ме?

— Да, разбрах — промълви Мат, внезапно почувствал се безкрайно уморен. Върна се назад в укритието си, докато шерифът нададе изненадващо лек звук, преди да тръгне нататък към гъсталака. После шериф Мосбърг прекрачи между дърветата и изчезна от погледа на Мат.

Мат седна на тревата и остана цял час там, облян в пот. Едва се удържаше да остане буден, когато в гъсталака настана някаква суматоха и Шиничи се появи оттам, повел след себе си засмените пеещи деца.

Но шериф Мосбърг не се показа зад тях.

22

Следобед, след „наказанието“ на Елена, Деймън нае стая в същия жилищен квартал, където живееше доктор Мегар. Лейди Улма остана в кабинета на доктора, за да могат Сейдж, Деймън и доктор Мегар да я излекуват докрай.

Тя вече не говореше за тъжни теми. Толкова много им бе разказала за имението, в което бе преминало детството й, че слушателите имаха чувството, че познават всяка стая, въпреки че са били толкова много.

— Предполагам, че сега домът ми е пълен с плъхове и мишки — натъжено изрече тя, след като стигна до края на поредния си разказ. — Както и с паяци, и с молци.

— Но защо? — попита Бони, като не видя тайните знаци, които й правеха Мередит и Елена, за да престане да я пита.

Лейди Улма изви глава и се загледа в тавана.

— Заради… генерал Веранц. Демонът на средна възраст, който ме видя, когато бях още едва на четиринадесет. Като поведе въоръжения си отряд за нападението срещу дома ми, войниците му изклаха всяко живо същество, което завариха вътре — с изключение на мен и моето канарче. Родителите ми, дядовците и бабите ми, лелите и чичовците ми… по-малките ми братя и сестри. Дори и котката ми, спяща до прозореца. Генерал Веранц заповяда да ме доведат при него, както си бях само по нощница, боса, с несресана коса и разпусната плитка. До него беше поставена клетката на моето канарче, още покрита с кърпата, с която закривах клетката нощем. То бе още живо и весело чуруликаше, както винаги. Точно това някак си направи всичко наоколо да изглежда още по-зловещо — като в някакъв кошмарен сън. Трудно е да се опише.

Двама от войниците на генерала ме държаха за ръцете, когато ме завлякоха пред него. Държаха ме здраво, за да не побягна. Тогава бях толкова млада, нали разбирате, и всичките ми спомени за онзи ден са вече смътни. Но още помня съвсем ясно какво ми каза генералът:

— Заповядах на това птиче да пее и то запя. Казах на родителите ти, че искам да ти окажа честта да станеш моя жена, но те ми отказаха. Огледай се наоколо. Питам се какво желаеш. Искаш ли да бъдеш като канарчето? Или предпочиташ да споделиш участта на родителите си?

И ми посочи един от тънещите в мрак ъгли на стаята, макар че още грееха факлите, оставени да горят през цялата нощ. Все още имаше достатъчно светлина, за да видя купчината закръглени обекти, затрупани със слама или трева от едната им страна. Или поне така си помислих в първия миг, наистина. Бях толкова невинна, а предполагам и шокът бе причинил нещо на мозъка ми.

— Моля те — каза Елена и нежно погали ръката на лейди Улма. — Не бива да мислиш само за това. Ние те разбираме…

Но лейди Улма сякаш не я чу и продължи да разказва:

— И тогава един от войниците на генерала вдигна нещо като кокосов орех с много дълга слама отгоре, само че някаква много странна слама, вързана на плитка. Разклати я небрежно — и внезапно видях какво бе това всъщност. Беше главата на майка ми.

Елена едва не се задави. Лейди Улма огледа трите момичета със сухи очи и втренчен поглед.

— Може би си мислите за мен, че съм много коравосърдечна, след като ви разказвам за такива неща, без да припадна.

— Не, не… — изрече Елена забързано, още трепереща дори и след като се напрегна докрай, за да потисне психичните си сетива. Надяваше се Бони да не изпадне в несвяст.

Лейди Улма отново заговори:

— Войни, случаи на насилие и тирания, това бе всичкото, на което се нагледах, след като в онзи миг детинската ми невинност бе съкрушена. Все пак, по милостта на съдбата, още съм способна да се удивлявам и очите ми да парят от напиращите сълзи.

— О, моля те, не плачи — помоли я Бони, като се втурна към нея, за да я прегърне. — Моля те, недей. Ние сме тук заради теб.

Междувременно Елена и Мередит се спогледаха със свити вежди и забързано повдигане на раменете.

— Да, моля те, само не плачи — намеси се Елена, чувствайки лека вина, защото оставаше твърдо решена да продължи със своя план Б. — Но ще ни кажеш ли защо имението на родителите ти се оказва сега в такова окаяно състояние?