Сенки

Джеф ги преброи и за свой ужас откри, че брат му е прав. От този момент насетне Адам все го дразнеше, че отказът му да вярва в Дядо Коледа му бе струвал сума ти страхотни неща през всичките тези години. Към края на този ден Джеф се пукаше от яд и безсилие, като настояваше, че брат му се е изхитрил да шмекерува и на Коледа.

— Но това едва ли му помогна — даже Чет не се удържа да не прихне в смях, че за пръв път Адам надхитряше брат си.

И сега на всичко това бе настъпил краят.

Най-сетне Джордж Енджърсол спря да говори. Над мъничкия ковчег, който бе положен пред олтара, се произнесоха последните молитви и се разнесе музиката за края на службата. Хвърляйки последен, прощален поглед на затворения ковчег, в който бе тялото на сина й, Джанет се остави да я поведат обратно по пътечката към вратата, после зае мястото си до Чет да приемат съболезнованията на тълпата от скърбящи.

Оказа се дори по-зле, отколкото си го бе представяла. Изглежда, никой не знаеше какво да й каже, какво да рече на жената, чийто невръстен син бе предпочел да посегне на живота си. Всичките й приятели, всички познати през тези години сега сякаш си бяха глътнали езиците, спираха се само за кратък миг да я целунат по бузата, прошепваха: „Съжалявам“ и после бързо се отдръпваха.

„Да не би да си мислят, че вината е моя — мина й през главата.

— Да не би да си мислят, че съм го изоставила.“

А не беше ли така? Разбира се, че бе го зарязала. Ако беше свястна майка и бе посветила на Адам цялата любов и внимание, от които се нуждаеше, той щеше още да е жив, нали така?

Опита се да си внуши, че не е вярно, че Хилди Креймър с право я уверяваше само преди ден, че тя и Чет са направили каквото могат за Адам, но в него се криели сили, непонятни за никого от тях.

„Не мога цял живот да се самообвинявам — за кой ли път си повтаряше тя. — Все още имам Джеф и заради случилото се не мога да престана да живея. А и не мога да искам от него да престане да живее.“

И последният човек напусна параклиса. Пред очите на Чет, Джанет и Джеф изнесоха ковчега по пътечката и го положиха на чакащата катафалка. Носачите се спряха за миг, когато се изравниха със семейството, и за миг Джанет положи ръка на махагонения сандък, после тихичко промълви една-единствена дума:

— Сбогом.

Семейството безмълвно наблюдаваше как качват ковчега в катафалката и как миг по-късно тя потегли. До края на деня останките на Адам щяха да бъдат кремирани и щяха да пръснат праха му над морето.

* * *

Бренда Маккалъм погледна часовника си. Наближаваше два. Ако искаше да се върне в Едем по-навреме, трябваше скоро да тръгва. Но все още не й се бе удала възможност да продължи разговора си с Джанет Олдрич и щом усети, че тълпата на ливадата пред Академията оредява, се уплаши да не би тя вече да си е тръгнала. Зърна Чет да разговаря с Джордж Енджърсол и Джеф да седи с Джош, Ейми Карлсън и още няколко деца на сянка край групата дървета, известна като Белведера. Но от Джанет нямаше и следа.

И тъкмо в този миг майчиното чувство съвсем точно й подсказа къде може да е тя. Остави празната си чаша от лимонада на една от масите, разпънати на поляната, и се запъти към дома с несигурна походка, а при всяка стъпка високите й токчета потъваха в тучната ливада. Бе забелязала как останалите жени се олюляват на пръсти и гледат токчетата им да не дупчат зеления килим като нейните. Разбира се, тя почти не познаваше хора в Едем, които да имат ливада, а и тези на малцината късметлии бяха така изпечени от слънцето, че земята отдолу бе твърда като скала. И все пак й се щеше да се бе сетила по-рано да обуе обувки без токчета.

Влезе в къщата и се спря да почисти калта от токчетата си, а после се качи на втория етаж. Стаята на Адам бе точно до тази на Джеф, в далечния край, с лице към фасадата. Бързо мина по коридора, после се спря пред затворената врата на предпоследната стая. Почука тихичко. Когато не последва отговор, се извърна да си ходи. Но инстинктът й подсказваше, че в стаята има някой, така че се обърна, натисна дръжката и отвори широко вратата.

До прозореца, облегната на стената, вторачила се в небитието, стоеше Джанет Олдрич.

— Нали нямаш нищо против, ако вляза? — попита Бренда, като се чувствуваше като натрапница.

— Искам да кажа, че ако искаш да останеш сама…

Джанет мигновено тръсна глава, едва ли не за да се върне на земята, после пристъпи напред.

— Не. Заповядай, Бренда. Тъкмо си… — Огледа се безпомощно из стаята. След като бяха изнесли всички вещи на Адам, шкафът зееше празен, леглото бе разтребено до голия дюшек и стаята приличаше на изоставена.

— Тъкмо си спомняше — рече Бренда, влезе и затвори вратата след себе си.

— Като не те открих навън, хрумна ми, че трябва да си дошла тук. — Погледът й блуждаеше из стаята.

— Изглежда, някак си запусната, нали?

Джанет кимна кратко.

— Но поне мога да седя в нея. Ако вещите му бяха още тук, едва ли бих могла. Все още не съм стъпила в стаята му у дома.

Бренда приседна на крайчеца на леглото.