Сенки

Но щом слънцето изгря и се понесе по магистрала 101 към Салинас, взе да мисли по-иначе. Джош не приличаше на Адам — в Академията нямаше едно дете да прилича на друго. Дори братът-близнак на Адам бе съвсем различен.

А и нали я предупредиха, че самоубийството е проблем сред възпитаниците им?

Но изпуснаха Адам Олдрич. Не успяха да предугадят случилото се и да го предотвратят.

Връщаше се напред-назад и мислено поставяше под въпрос всеки аргумент, докато най-накрая главата й не бръмна от изтощение. Щом прекоси Барингтън и пое нагоре към Академията, вече бе решила просто да наблюдава Джош, да разговаря с него и сама да реши как се чувствува.

И сега, щом сериозното момиченце с яркочервената коса и дебели очила се вторачи настойчиво в нея, тя успя да се усмихне.

— Струва ми се, че малко или много се безпокоя за него.

— Заради Адам ли? — попита Ейми.

Бренда се изненада от неподправената прямота на въпроса.

— Т… така ми се струва.

— Тъкмо за това си говорехме — каза й Ейми.

— Според нас никога не бихме сторили подобно нещо.

— Така ли? — запита жената. Усети да й се вие свят. Наистина ли седеше под ярките лъчи на утринното слънце и обсъждаше самоубийството с едно десетгодишно момиченце? А отгоре на всичко, както то, така и синът й, изглежда, го смятаха за най-нормалното нещо на този свят.

— Напоследък доста си говорим за това — каза й Ейми.

— И бедата е там, че ако направиш като Адам, след това не можеш да промениш решението си. Искам да кажа, че след като веднъж умреш…

— Гласчето й заглъхна.

— Освен това не е редно да посягаш на живота си — рече Бренда.

— Защо? — запита Джош.

Погледът на Бренда се премести върху Джош, който я бе зяпнал втренчено и чакаше отговор. Но разполагаше ли с такъв? Осъзна, че не разполага. Просто винаги бе възприемала самоубийството за нещо нередно. Но защо?

— Ами, защото Бог не одобрява да посягаш на живота си — каза тя, сещайки се какво я бяха учила преди години в католическата църква, преди да спре да я посещава.

— Татко вика, че няма Бог — каза и Ейми.

— Той е атеист.

— Ясно — отвърна жената, макар че нищо не й беше ясно. Как можеше някой да не вярва в Бог? Макар и да не бе ходила от десет години на църква, тя все още вярваше в Бога. Все още се чудеше какво да измисли в отговор на твърдението на Ейми, когато на входната врата се появи Хилди Креймър и я спаси.

— Г-жо Маккалъм? Стори ми се, че ви зърнах? Бренда веднага скочи на крака.

— Просто не се сдържах — обясни тя.

— Реших да дойда за погребението.

През последните два дни Хилди разговаря по телефона с родителите на почти всички възпитаници на Барингтън. И сега само се усмихна уморено.

— Радвам се, че дойдохте. Особено се радвам заради Джош. Ще имате възможност да се убедите колко добре се справя. — Посегна, разроши косата му и се подсмихна, когато той се отдръпна.

— А вие двамата защо вече не се захванете с външния си вид, какво ще кажете? — Предложи тя и многозначително поглеждаше часовника си.

— Началото на службата е в десет и не бива да закъсняваме.

— Но още няма девет — запротестира Джош.

— Ами колко време ще ти трябва да си вземеш душ? — възрази му Хилди.

— И недей да ми разправяш, че вече си си взел — даже от тук се вижда калта зад ушите ти. Хайде, вървете и двамата — нареди тя на децата.

За изненада на Бренда двамата послушно припнаха стълбите и изчезнаха в дома. Когато вече ги нямаше, Хилди се извърна към Бренда.

— Предполагам, че си дошла, разтревожена за Джош. Тя се поколеба, после кимна.

— След случилото се с Адам Олдрич…

— Разбира се, не бих казала, че се изненадвам да те видя. Не си единственият разтревожен родител и това си е твое право. Всъщност се радвам, че дойде. Защо не пийнем по едно кафе и през това време ще се опитам да те запозная със станалото и какви мерки взимаме.

Час по-късно на Бренда, очаквала Академията да потърси известно оправдание, й направи впечатление не само откритостта на Хилди Креймър в обсъждането на самоубийството на Адам Олдрич, но и вероятното му въздействие върху съучениците му.

— Що се отнася до Джош — заяви накрая Хилди, — мога само да ви посъветвам да го наблюдавате днес и после да вземете решение, дали искате да остане при нас или не.

В крайна сметка именно решението на Хилди да не й дава зор да оставя Джош в Академията направи най-силно впечатление на Бренда. Когато възпитателната я заведе в собственото си апартаментче на приземния етаж на дома, за да се освежи и преоблече за погребението на Адам, Бренда вече бе почти сигурна, че въпреки случилото се този следобед няма да прибере Джош със себе си у дома.

А отгоре на всичко имаше пред себе си цяла сутрин и цял следобед да наблюдава Джош отблизо.

И чак тогава, ако се убедеше, че той е наистина толкова щастлив, колкото твърдеше Хилди Креймър, щеше да вземе решение.

12.

Джанет Олдрич седеше пред огледалото на тоалетката си и се взираше в отражението си. Настина ли това бе тя? Нейни ли бяха тези подпухнали, зачервени от безсъние и заобиколени от тъмни кръгове очи?

Ами белите кичури, прошарили буйната й кестенява коса едва ли не за една нощ? И те ли бяха нейни?