СЕНКИТЕ

Двамата лекари се редуваха да обясняват разни неща, а Трез кимаше. Тя обаче бе приковала очи в компютърния екран, върху който бяха изведени две снимки за сравнение: едната бе направена след последния й пристъп, а другата - преди няколко часа. Разделяха ги само два дни, ала сега между костите в ставите имаше сива мъгла.

- Сякаш отново се активизира - каза доктор Джейн. - Може би тялото ти го удържа.

- Докога? - попита Трез.

- Нямаме представа. - Мани се протегна и се заигра с контраста на монитора, сякаш търсеше нещо. - Бихме те посъветвали през следващия ден да идваш за нови снимки на всеки шест часа. Така ще разберем дали нещата продължават да се променят.

- В момента изпитваш ли болка? - попита доктор Джейн.

- Не.

- Защото можем да ти дадем нещо, което да я облекчи, ако се наложи.

- Има ли някакви лекарства, които можем да опитаме?

Прескъпа Скрайб Върджин, умът й като че ли беше изключил.

- Обсъдихме го. - Мани хвърли поглед към Джейн. - И се озовахме в задънена улица.

Доктор Джейн пое от там:

- Едно от нещата, които обмисляхме, са противовъзпалителни. Оралните стероиди биха били проблематични, защото те потискат имунната система, а не е ясно до каква степен именно защитните сили на организма ти спомагат за забавянето на следващия пристъп.

- Нивото на белите ти кръвни телца е много високо - обади се Мани. - Така че в момента определено протича някакъв процес.

- А стероидни инжекции в ставите, дори и ако се ограничим само с най-големите, биха били частично решение. - Джейн прокара пръсти през късата си коса. - Изглежда логично да започнем с нестероидни противовъзпалителни.

- Те нямат много отрицателни странични ефекти - добави Мани.

- Ще облекчат болките до известна степен, а освен това имат противовъзпалително действие, което няма да се отрази на имунната ти система.

Селена затвори очи и й се прииска да бъде където и да било, но не и тук. Да бъде на мястото на всеки друг, но не и на своето. Само като си помислеше, че имението беше пълно с хора, които не се страхуваха, че няма да се събудят привечер.

Не че им завиждаше за тази благословия. Ни най-малко. Просто й се щеше и тя да бъде една от тях.

Разговорът продължи, ала нейният ум вече бе далеч от клиниката и медицинските приказки. Вместо това се намираше в спалнята на Трез и отново преживяваше случилото се преди малко, където толкова неща най-сетне бяха казани направо, което ги беше сближило повече отвсякога.

Трез беше прав. През тези четиресет и осем часа те бяха преживели цял един живот.

- ...мислиш? - попита я той.

- Моля? - промълви тя.

- Какво мислиш? Искаш ли да опиташ с лекарствата? - Когато не получи отговор, той се наведе към нея. - Добре ли си? Имаш ли нужда от малко време?

- Имам нужда да ти приготвя вечеря - избъбри тя. А после се отърси. - Извинявай, да, разбира се, ще опитам всичко, което искате да ми дадете. Но след като взема хапчетата... искам да ти направя вечеря. В планината. Само ние двамата.

Трез се усмихна лекичко.

Добре. Щом искаш да планираш тазвечерната ни среща, така да бъде, кралице моя.

Селена си пое дълбоко дъх и кимна на лекарите.

- Ето какво искам да направя. А после искам да се разходим с лодка.

И двамата лечители казаха точно каквото трябваше, мили, загрижени думи, произнесени, докато държаха ръцете й, докосваха раменете й... и Селена им беше благодарна за това. То я караше да се чувства така, сякаш не беше просто някаква машина, която се опитваха да ремонтират от разстояние, а някой, на когото държаха и обичаха. Няколко минути по-късно й тикнаха в ръката оранжево шишенце с бяла капачка, придружено от инструкции, които тя не чу.

Още кимане. Още благодарности. А после двамата с Трез си тръгнаха.

Селена изчака вратата да се затвори зад гърба й.

- Запомни ли нещо от това, което ни казаха? Като например какво се предполага да правя с тези? - Хапчетата изтракаха в пластмасовото шишенце, когато гя погледна надолу. - А, има етикет.

- Запомних всичко - отвърна Трез, обвивайки ръка около раменете й. - Да вървим.

Поведе я обратно към офиса. През склада с материали. По влажно миришещия, безкрайно дълъг тунел.

- Може ли да ти кажа нещо?

Селена вдигна очи към него.

- Разбира се. А аз обещавам да не хвърлям повече лампи... не че в момента има такива наблизо, но все пак.

- Можеш да хвърляш каквото си поискаш. - Той спря и я обърна с лице към себе си, отмятайки косата й назад. - Ти си най-храбрият човек, когото познавам.

Селена избухна в смях.

- Стига си се опитвал да повдигнеш духа на мъртвата, става ли?

- Говоря сериозно. И недей да го казваш.

- Ти живееш с Братството. Те са най-храбрите в расата.

- Не - прошепна Трез.

Докато се взираше в нея, възхищението, изписано по лицето му, беше... смайващо. И незаслужено.

- Трез, до смърт се боя от всичко. - Тя вдигна шишенцето с таблетки. - Боя се да ги взема. Боя се да заспя...

- Ти си много храбра...

- Боя се да ти приготвя вечеря. - Тя вдигна показалец. - А, между другото, ти също би трябвало да се боиш. Не мога да правя дори печени филийки. Което е просто хляб. В тостера. Нищо работа, ала въпреки това съм изгорила безброй филии.