Сфера

А сега, при мисълта че ще се спуснат на хиляда фута дълбочина, за да изследват някаква разбита черупка…

— Добре ли си? — попита Бет. — Изглеждаш ми малко блед.

— Не знаех, че всички говорят за спускане долу.

— Само слухове — отбеляза Бет. — Почини си, Норман. Ще имаш нужда.

СЪВЕЩАНИЕТО

Точно преди единадесет, контактната група се събра в залата за съвещание. Норман беше заинтригуван да види събрана за пръв път групата, която бе създал на хартия преди шест години.

Тед Филдинг беше добре сложен, красив, все още с момчешки вид въпреки четирийсетте си години и по всичко изглежда се чувстваше удобно в къси шорти и поло. Известен астрофизик от лабораторията за реактивни изследвания в Пасадена, той имаше зад гърба си важни разработки по планетарна стратиграфия на Меркурий и Луната, макар че най-голяма слава му бяха донесли наблюденията над Мангала Валис и каналите Валес Маринерис на Марс. Разположени по протежение на марсианския екватор, тези гигантски каньони бяха с дължина двеста и петдесет мили, а на дълбочина достигаха две мили и половина — с други думи бяха десет пъти по-дълги и два пъти по-дълбоки от Гранд каньон. Филдинг беше един от първите, които стигнаха до заключението, че планетата най-близка по размери до Земята не е Марс, както се смяташе по-рано, а Меркурий, с нейното подобно на земното магнитно поле.

В държанието си Филдинг бе открит, жизнерадостен, помпозен. Почти винаги, когато излиташе космически кораб, той се появяваше на малкия екран, вследствие на което се радваше на известна телевизионна популярност. Наскоро се бе оженил за една телевизионна метеороложка в Лос Анджелис и имаше син от нея.

Тед беше дългогодишен защитник на идеята за живот на другите планети и ярък привърженик на СЕТИ — програмата за издирване на извънземен разум, която не малко учени смятаха за загуба на време и пари. Когато видя Норман, той се ухили щастливо.

— Винаги съм знаел, че това ще се случи — рано или късно ще се сдобием с доказателства за съществуването на разумен живот на другите планети. И най-сетне го имаме, Норман. Това е велик момент. Особено съм щастлив от формата му.

— Формата ли?

— На обекта долу.

— И каква е тя? — Норман не беше чул нищо за формата.

— Бях в мониторната за да наблюдавам изображението, подавано от роботите. Вече имат достатъчно данни за формата на скрития под кораловия пласт обект. Не е кръгъл. Не прилича на летяща чиния — Тед поклати глава. — И слава Богу. Може би това ще поуспокои ония лунатици — той се усмихна. — Всичко идва при онзи, който чака, а?

— Така е — кимна Норман. Не беше съвсем сигурен какво има пред вид Тед, но знаеше, че е склонен към литературни отклонения. Тед се имаше за ренесансов човек и случайните цитати от Русо и Лао Тце целяха да подчертаят този ефект. Но въпреки всичко той бе изключително добродушен и това си личеше в думите му. В него имаше някаква невинност, граничеща с наивитет, която бе едновременно искрена и забавна. Норман го харесваше.

Не беше така с Хари Адамс, принстънският математик, който Норман не бе виждал от шест години. Хари беше висок и слаб негър, носеше очила с телени рамки и бе постоянно намръщен. На гърдите на пуловера му бе изписано „Математиците винаги знаят как да го правят“. Съвсем като в студентските години и наистина — Адамс изглеждаше далеч по-млад от своите тридесет години и без съмнение бе най-младият член на групата — както и най-важният.

Немалко теоретици твърдяха, че контактът с извънземни би бил невъзможен, тъй като хората няма да имат нищо общо с пришълците. Те подчертаваха, че и мисълта подобно на човешкото тяло ще се явява резултат от продължителна и изпълнена с безброй случайни фактори еволюция. Също както телата ни, така и нашият начин на мислене би могъл да е съвсем различен.

Хората вече се бяха сблъскали с комуникационни проблеми, опитвайки се да влязат в контакт с други земни създания, например делфините. Но затрудненията идеха от там, че те обитаваха съвсем различна среда и бяха надарени с различни сензорни апарати.

Но въпреки това, хората и делфините биха могли да изглеждат като родни братя, ако се имаха пред вид предполагаемите различия между нас и извънземните същества — сами по себе си продукт на милиарди години дивергентна еволюция в коренно различа планетарна среда. Нищо чудно тези същества въобще да не възприемат света такъв, какъвто го възприемаме ние. Всъщност, възможно е дори да бъдат лишени от зрителни сетива. Например да са слепи и да опознават света чрез мирис, температура или натиск. Едва ли ще може да се влезе в контакт с подобни същества, с които нямаме нищо общо. Или както бе казал някой, как ще обясниш поемата на Уърдъуърт за нарцисите на една сляпа водна змия?

Единственото поле на знание, които бихме могли да споделяме с извънземните бе математиката. Именно затова математиците биха играли ключова роля при евентуален контакт. Норман се бе спрял на Адамс защото независимо от възрастта си, Хари вече имаше важни разработки в няколко различни области.