Сфера

Майкъл Крайтън Сфера

Посвещава се на Лин Несбит

„Когато един учен изучава света, той никога не мисли за необикновеното.“

Луис Кан

„Не можеш да излъжеш природата.“

Ричард Фейнман

ПОВЪРХНОСТТА

ЗАПАДНО ОТ ТОНГА

От известно време хоризонтът беше като монотонна, плоска, синя лента, отделяща океана от небето. Хеликоптерът на военно-морските сили се носеше в бръснещ полет, ниско над вълните. Въпреки оглушителния шум и вибрациите идещи от перките, Норман Джонсън се унесе в сън. Умората го налегна — през последните четиринадесет часа беше сменил няколко военни самолета. Нещо нетипично за един петдесет и три годишен професор по психология.

Нямаше представа колко време е спал. Когато се събуди, забеляза че хоризонтът е все така равен, но далеч пред тях се виждаха белезникавите полумесеци на кораловите атоли. Попита в ларингофона:

— Какво е това?

— Островите Нинихина и Тафахи — отвърна пилотът. — Формално принадлежат на Тонга, но практически са незаселени. Добре ли спахте?

— Горе-долу — Норман извърна глава към плъзгащите се под тях острови — снежнобяла плажна ивица, няколко палмови дръвчета, после отново океанът.

— Откъде ви докараха? — запита пилотът.

— Сан Диего — извика Норман. — Тръгнах вчера.

— През Хонолулу, Гуам и Паго, така ли?

— Точно така.

— Дълго пътуване — отбеляза пилотът. — С какво се занимавате, сър?

— Психолог съм — рече Норман.

— Смахнатолог, а? — пилотът се ухили. — Защо пък не? Вече опитаха с всички останали.

— Какво искате да кажете?

— От два дена насам непрестанно превозваме хора от Гуам. Физици, биолози, математици, каквото ви хрумне. Целият свят се е понесъл към сърцето на нищото в Тихия океан.

— Какво става в същност? — поинтересува се Норман.

Пилотът го погледна с неразгадаемо изражение зад тъмните очила.

— Нищо не ни казват, сър. А на вас? Обясниха ли ви нещо?

— Казаха ми, — отговори Норман, — че имало самолетна катастрофа.

— А-ха — кимна пилотът. — Викат ви при катастрофи, така ли?

— Да, случва се.

Вече близо десет години Норман Джонсън се числеше в списъка на екипа от експерти за неотложна помощ при самолетни катастрофи. За първи път го потърсиха през 76-та, след катастрофата на самолет на „Юнайтед еърлайнз“ над Сан Диего, последва Чикаго 78-ма и Далас, през 82-ра. Всеки път по един и същ начин — тревожно телефонно обаждане, трескаво събиране на багажа, отсъствие от работа, за около седмица. Но този път жена му, Елен, бе направо бясна. Повикването дойде на първи юли, а това означаваше, че няма да го има и на четвърти — за традиционната скара. На всичко отгоре предстоеше да се завърне и Тим, приключил успешно втори курс в Чикагския университет и на път за лятната работа в Каскадите. А и Ейми, вече на шестнадесет, току що си бе дошла от Андоувър, а Ейми и Елен никак не се погаждаха, когато го нямаше Норман да успокоява топката. Волвото пак създаваше проблеми. По всичко изглеждаше, че ще пропусне и рожденият ден на мама, през следващата седмица. „Каква катастрофа? — гневеше се Елен. — Не съм чувала за никаква катастрофа.“ Тя бе включила радиото, докато Норман си събираше багажа. В новините не съобщиха нищо за самолетна катастрофа.

За изненада на Норман, колата която спря пред къщата беше с флотски номер, а шофьорът носеше военна униформа.

— Никога досега не са пращали военни — рече Елен, която го бе последвала надолу по стълбите. — Да не е военна катастрофа?

— Не зная — отвърна той.

— Кога ще се върнеш?

Той я целуна.

— Ще ти се обадя. Обещавам.

Но не се обади. Държаха се с него вежливо и с уважение, но не го допускаха до телефона. Първо на летище „Хикъм“ в Хонолулу, а после във военно-морската въздушна база в Гуам, където бе пристигнал в два след полунощ и прекара половин час в някаква вмирисана на аеробензин стая, загледан тъпо в броя на „Американ джърнъл ъф сайколоджи“, който бе взел със себе си преди да тръгне. Пристигнаха в Паго Паго малко преди зазоряване. Веднага го качиха на голям хеликоптер от типа „Морски рицар“, който незабавно се отлепи от тармаковата писта и се насочи на запад, над палмовите дървета и ръждивите покриви, право към открития океан.

Летяха близо два часа, които Норман прекара в сън. Елен, Тим, Ейми и рождения ден на мама изглеждаха безкрайно далеч.

— Къде се намираме всъщност?

— В южния Пасифик — между Самоа и Фиджи — отвърна пилотът.

— Можете ли да ми го покажете на картата?

— Не ми е разрешено, сър. Пък и няма какво да се види. Точно в този момент най-близката земя е поне на двеста мили от тук.

Норман впери поглед в равния хоризонт, все така син и лишен от очертания. Не мога да повярвам, помисли си той. Сетне се прозя.

— Не ви ли омръзва да го гледате?

— Да ви кажа право — не, сър, — отвърна пилотът. — Щастлив съм, че мога да летя. — Поне времето си го бива. Но няма да се задържи така. Над Адмиралтейските острови се оформя циклон и до няколко дни ще цъфне и тук.

— И тогава какво?