Сфера

— Просто се чудех. Нямаше търпение да се срещне с вас. На всеки всеки час се обаждаше на техниците да ги пита кога ще дойдете.

— Не — повтори Норман. — Никога не съм го срещал.

— Приятен човек.

— Уверен съм.

Офицерът погледна през рамо.

— Знаете ли какво казват за капитана? — попита той.

— Не. Какво?

— Ами казват, че по-лошо хапел, отколкото лаел.

* * *

На вратата пишеше „Командир на експедицията“, а отдолу бе прикрепен надписът „капитан Харълд К. Барнс, ВМФ на САЩ“. Офицерът му стори път и Норман влезе в тесен кабинет. Едър мъж със засукани ръкави го гледаше из зад купчината папки.

Капитан Барнс бе от този тип опрятни военни, които караха Норман да се чувства дебел и отпуснат. Някъде в средата на четирийсетте, Хал Барнс притежаваше изправена военна стойка, имаше остри черти, къса коса, стегнат корем и здраво ръкостискане на политик.

— Добре дошли на борда на „Хоуз“, доктор Джонсън. Как се чувствате?

— Уморен — промърмори Норман.

— Сигурно, сигурно. Идвате от Сан Диего, нали?

— Да.

— Значи пътували сте горе-долу петнадесет часа. Искате ли да си починете?

— Бих искал да науча какво става — отвърна Норман.

— Напълно разбираемо — кимна Барнс. — И какво ви казаха?

— Кой?

— Хората, които ви взеха от Сан Диего, които ви докараха до тук, персонала в Гуам. Какво научихте от тях?

— Нищо не ми казаха.

— Видяхте ли някакви репортери, хора от пресата?

— Не, нищо такова.

Барнс се усмихна.

— Добре. Радвам се да го чуя — той махна с ръка на Норман да се разполага. Норман кимна с благодарност. — Малко кафе? — предложи Барнс и се отправи към кафемашината в ъгъла, но в този миг светлината угасна. Стаята потъна в мрак, бледо сияние се прокрадваше през плътно затворения люк.

— Дявол да го вземе! — възкликна Барнс. — Ето пак! Емерсън! Емерсън!

На вратата се изправи един лейтенант.

— Сър! Работим по въпроса.

— Какво стана този път?

— Гръмна едно АДУ във втори хангар, сър.

— Мисля че във втори хангар монтирахме допълнителни кабели.

— Изглежда е станало претоварване, сър.

— Искам да го оправите веднага, Емерсън!

— Колкото се може по-бързо, сър.

Вратата се затвори, Барнс опря гръб в креслото. Норман се заслуша в гласа, идещ към него от тъмнината.

— Вината не е тяхна. Тези кораби не са построени за подобно енергийно свръхнатоварване и затова… да, ето — светлините отново блеснаха. Барнс се усмихна. — Не разбрах, искате ли кафе, доктор Джонсън?

— Предпочитам го черно — рече Норман.

Барнс му наля една чаша.

— Та казвах, радвам се че не сте разговаряли с никого. В нашата работа, доктор Джонсън, сигурността е по-важна от всичко. Особено когато става дума за подобно откритие. Ако изтече информация за местонахождението, ще си имаме страхотни проблеми. Толкова много хора са посветени в… дявол да го вземе, от щаба на командването категорично отказваха да ми отпуснат разрушители, докато не споменах за съветски разузнавателни подводници. Веднага след това се появиха четири, а после разрушителите станаха осем.

— Съветски разузнавателни подводници? — попита Норман.

— Точно това им казах на ония в Хонолулу — ухили се Барнс. — Дребна шмекерия, за да получа онова, от което се нуждая. Трябва да си наясно как да изстискваш средства от флотата в наши дни. Но естествено, руснаците едва ли ще дойдат насам.

— Няма ли? — Норман се чувстваше, сякаш е проспал началото на разговора и сега се мъчи да навакса.

— Малко вероятно е. О, те знаят че сме тук. Спътниците им са ни открили още преди два дни, но ние усилено обменяме съобщения за хода на учебната подготовка по издирване и спасяване в южния Пасифик. Спасителните операции не са от нещата, които биха ги заинтригували, макар без съмнение да предполагат, че наистина сме загубили някой самолет. Възможно е дори да подозират, че се опитваме да вдигнем от дъното потънали ядрени бойни глави, както направихме край Испания през 68-ма. Но няма да ни се пречкат, защото не биха желали да се забъркват политически с нашите ядрени проблеми. А и знаят, че напоследък си имаме ядове с Нова Зеландия.

— И заради това ли е всичко? — запита Норман. — Заради ядрени глави?

— Не — поклати глава Барнс. — Слава Богу. Чуят ли нещо подобно в Белия дом, и веднага ги засърбява да правят изявления. Но засега поне от тях съумяхме да го запазим в тайна. Да си призная, не знаят дори в Комитета на началник-щабове. Всички доклади заминават право при военния съветник на президента — той почука с кокалчета по бюрото. — До тук, добре. Вие сте последният, когото чакахме. След като сте тук, можем да спуснем завесата. Да хлопнем мандалото, така да се каже.

Норман все още не можеше да схване за какво става дума.

— Щом катастрофата не е свързана с ядрени глави, — попита той, — тогава защо е необходима тази свръхсекретност?

— Ами, — завъртя глава Барнс, — все още не разполагаме с всички факти.

— Катастрофата в океана ли стана?

— Да. Горе-долу под мястото, където се намираме в момента.

— Значи няма оцелели.

— Оцелели? — Барнс изглеждаше учуден. — Не, не мисля.

— Тогава, защо ме повикахте?

Барнс го погледна неразбиращо.