Сфера

— Всеки ще се спасява както може. Временцето си го бива в тая част на света, сър. Аз съм от Флорида, като дете съм виждал доста урагани, но никога не съм наблюдавал нещо подобно на тихоокеанския циклон.

Норман кимна.

— Колко още ще летим?

— Почти стигнахме, сър.

След два часа на еднообразие, разпръснатите наоколо кораби бяха необичайно интересна гледка. Имаше повече от дузина разнокалибрени съдове, заели приблизително кръгова позиция. На външния периметър Норман изброи осем разрушителя. По-близо до центъра се намираха големите кораби с просторни двойни палуби, които приличаха на плаващи сушилни, до тях имаше няколко кораба с вертолетни площадки, а в центъра на цялата тази флотска сивота белееха два парахода с бясно въртящи се локатори и изрисувани мишени на площадките.

Пилотът се зае да ги изброява.

— Отвън са разположени разрушителите, които осигуряват охраната, онзи там е ДПР, тоест Дистанционна Поддръжка на Роботите, по-нататък са съдовете с припаси за експедицията, а в центъра — СОПИ.

— СОПИ?

— Съдове за Океанографско Проучване и Изследване — пилотът сочеше белите кораби. — В ляво е „Джон Хоуз“, а в дясно „Уилям Артът“. Ще кацнем на „Хоуз“.

Вертолетът направи кръг над формацията. Норман съвсем ясно различаваше щъкащите между корабите моторници, които оставяха белезникави дири по синята повърхност на водата.

— И всичко това заради една самолетна катастрофа? — учуди се Норман.

— Ей — ухили се пилотът. — Не съм споменавал катастрофа. Завържете си колана, сър. Ще кацаме.

БАРНС

Мишената ставаше все по-голяма докато накрая хеликоптерът опря в центъра й. Норман още се бореше със закопчалката на колана си, а през това време някакъв военен дотича и отвори неговата врата.

— Доктор Джонсън? Норман Джонсън?

— Той самият.

— Имате ли багаж, сър?

— Само това — Норман се пресегна назад и вдигна едно малко куфарче. Офицерът го взе.

— Някакви прибори, или нещо подобно?

— Не. Това е всичко.

— От тук, сър. Дръжте главата си ниско и ме последвайте.

Норман слезе и приведе глава под въртящите се перки. Офицерът го поведе надолу по тясна стълба. Металните перила бяха направо горещи. Зад тях хеликоптерът се вдигна, а пилотът помаха за сбогом. Веднага щом машината се отдалечи, лъхна ги горещият въздух на южния Пасифик.

— Добре ли пътувахте, сър?

— Чудесно.

— Искате ли да отидете, сър?

— Та аз току що пристигнах — рече Норман.

— Не, искам да кажа, имате ли нужда да отидете до едното място, сър?

— Не — поклати глава Норман.

— Добре. Избягвайте да ходите там, всички тоалетни са задръстени.

— Хубаво.

— От снощи тръбите са запушени. Работим по въпроса, но още не можем да се похвалим с успех — той вдигна очи към Норман. — Имаме доста жени на борда, сър.

— Ясно — рече Норман.

— Ако ви потрябва, да знаете че химическия кенеф работи.

— Няма нужда, благодаря.

— В такъв случай, капитан Барнс би искал да ви види незабавно, сър.

— Бих искал да се обадя у дома.

— Можете да попитате капитан Барнс, сър.

Шмугнаха се през една ниска врата, напечената от слънцето площадка остана зад тях, а те продължиха по осветен от флуоресцентни лампи коридор. Тук бе значително по-хладно.

— Въздушният кондиционер все още работи — отбеляза офицерът. — Поне той ни остана верен.

— И той ли се разваля често?

— Само когато е прекалено горещо.

Минаха още една врата и попаднаха в просторна работилница: метални стени, рафтове с инструменти, блясък на ацетиленови горелки и хвърчащи по пода искри, странни на вид машини, виещи се в краката им кабели.

— Тук ремонтираме АДУ-тата — извика офицерът, за да надвие грохота. Грубата работа се върши отвън, на платформата. Вътре работят по електрониката. Оттук, сър.

Още една врата, поредният дълъг коридор, докато накрая влязоха в просторна зала, с нисък, отрупан с видеомонитори екран. Половин дузина техници седяха в полумрака, вперили погледи в цветните екрани. Норман се спря и се огледа.

— Това са мониторите на АДУ-тата — обясни офицерът. — Имаме три или четири робота на дъното почти по всяко време. Плюс подводница и кабелна връзка.

Норман се заслуша в съскането и пукането на радиовръзките, в металическите гласове, чийто думи не можеше да различи. На екрана се виждаше крачещ по дъното водолаз. Фигурата бе осветена от ярка изкуствена светлина и облечена в непознат за Норман тип водолазен костюм от плътна синя материя и странно изработен яркожълт шлем.

Норман посочи с ръка.

— На каква дълбочина се намира?

— Не зная. Хиляда, може би две хиляди фута — нещо такова.

— И какво са открили там?

— Досега, само една голяма перка от титан — офицерът се огледа. — В момента не се вижда на нито един от мониторите. Бил, ще бъдеш ли така добър да покажеш на доктор Джонсън перката?

— Съжалявам, сър — отвърна техникът. — В момента работим на север, в седми квадрант.

— Ах. Седми квадрант е на близо половин миля от перката — обясни офицерът на Норман. — Жалко — заслужава си да я види човек. Но ще имате възможност по-късно, сигурен съм. За капитан Барнс е насам.

Известно време вървяха мълчаливо по коридора, след това офицерът запита:

— Познавате ли капитана, сър?

— Не, защо?