Сфера

— Разбрах — кимна Хари. — Искаш да кажеш, че на връщане тя е сбъркала и корабът се е пренесъл в миналото. Типично за една жена-шофьорка.

— С всичко ли трябва да си правиш майтап?

— А ти всичко ли взимаш на сериозно?

— Това тук е сериозно — натърти Бет.

— Мога да ти разкажа друга история — заяде се Хари. — Тази жена е объркала всичко. Трябвало е да свърши нещо важно, тя е забравила или пък е допуснала грешка. И затова се е подложила на хибернация. В резултат от грешката й другите са загинали, а тя не могла да се събуди от хибернацията.

— Сигурна съм, че тази история ти харесва повече — сряза го Бет. — Напълно съвпада с твоето надменно негърско отношение към жените.

— По-спокойно — обади се Норман.

— Ти негодуваш срещу надмощие на жената — рече Бет.

— Какво надмощие? Вдигането на тежести ли наричаш надмощие? Това е най-обикновена физическа сила — и тя произхожда от чувството за слабост, а не от някакво надмощие.

— Ах, ти, дребна, мършава невестулка — нахвърли се върху него Бет.

— И какво ще правиш сега, ще ме набиеш ли? — ухили се Хари. — Това ли е представата ти за надмощие?

— Знам какво е надмощие — заяви Бет, като го гледаше втренчено.

— Хайде стига вече — намеси се Норман. — Да не навлизаме в подробности.

— А ти как смяташ? — обърна се Хари към Норман. — Имаш ли някаква история, свързана с това място?

— Не — поклати глава Норман. — Нямам.

— О, моля те — настояваше Хари. — Обзалагам се, че имаш.

— Нямам — повтори Норман. — Освен това, нямам намерение да посреднича между вас двамата. Трябва да се държим един за друг. Докато сме тук, долу, трябва да работим като група.

— Хари е този, който внася разкол — сърдеше се Бет. — От самото начало на експедицията, той се заяжда с всички. И тези негови противни дребнави коментари…

— Какви противни дребнави коментари? — попита Хари.

— Много добре знаеш за какво говоря — натърти Бет.

Норман си тръгна.

— Къде отиваш?

— Публиката ви изоставя.

— Защо?

— Защото ми омръзнахте и двамата.

— О-хо — възкликна Бет. — Мистър Хладнокръвният психолог реши, че сме му омръзнали?

— Точно така — отвърна Норман и продължи през стъкления тунел, без да поглежда назад.

— И къде ще се скриеш, за да приключиш с преценката си за нас, а? — извика по дире му Бет.

Норман продължи без да спира.

— На теб говоря! Не си тръгвай, когато ти говоря, Норман!

Норман излезе в кухненския отсек и се огледа за още шоколадови пръчки. Отново беше огладнял, а и искаше да се поразсее от сцената, на която бе присъствал. Трябваше да признае, че беше доста объркан от развоя на събитията. Най-сетне откри една пръчка, обели фолиото и отхапа.

Объркан, но не и изненадан. Още на времето, по време на провежданите изследвания за групова динамика, той бе стигнал до извода, че „трима са вече много“. При ситуации, свързани с високо напрежение, тричленните групи се оказваха най-нестабилни. Ако не съществуваха ясно определени отговорности, в групата непрестанно се сформираха променящи се съюзи, двама срещу един. Ето че и сега се случваше.

Норман приключи с шоколада и започна втори. Колко ли още ще трябва да останат тук, долу? Най-малко тридесет и шест часа. Огледа костюма си, надявайки се да открие джоб, където да прибере още няколко шоколада, но полиестерният комбинезон нямаше никакви джобове.

Все още навъсени, в кухненския отсек влязоха Бет и Хари.

— Някой да иска шоколад? — попита, дъвчейки, Норман.

— Искаме да ти се извиним — поде Бет.

— За какво?

— За това, че се държахме като деца — добави Хари.

— Чувствам се засрамена — продължаваше Бет. — Чувствам се ужасно, задето се изпуснах по този начин, чувствам се като пълен идиот… — Бет клатеше глава, вперила виновно поглед в пода.

Интересно, помисли си Норман, с каква невероятна скорост преминава от състояние на агресивна самоувереност към смирение и склонност да вини себе си. Без никакъв промеждутък.

— Няма какво да говорим — рече Норман. — Всички сме изморени.

— Чувствам се направо ужасно — настояваше Бет. — Ужасно, наистина. Сякаш съм ви излъгала и двамата. Въобще не ми е тук мястото. Не заслужавам да съм член на вашата група.

— Бет, — прекъсна я Норман, — изяж един шоколад и престани да се самосъжаляваш.

— Да, — съгласи се Хари, — повече ми харесваше разгневена.

— Гади ми се от тези шоколади — завъртя глава Бет. — Изядох единадесет, преди вие да дойдете.

— Хапни още един, — предложи й Хари, — да станат дузина. и да се връщаме в станцията.

Докато пресичаха океанското дъно на път за станцията, тримата се оглеждаха напрегнато, в очакване отнякъде да се зададе калмарът. Норман беше донякъде успокоен от факта, че са въоръжени. Имаше и още нещо, някаква вътрешна увереност, произхождаща от последната среща с чудовището.

— Държиш харпуна, сякаш наистина си готов да го използваш — забеляза Бет.

— Така си е — през целия си живот, Норман се беше възприемал за научен работник, университетски преподавател и никога не бе гледал на себе си, като на човек на действието. Освен при редките игри на голф. А сега, докато държеше харпуна пред себе си, той неочаквано бе открил, че усещането му допада.