Шантарам

С леко кимване посочи група младежи, облечени в модни западни джинси и якета, които току-що бяха влезли през един от сводестите входове. Те отидоха при тезгяха на управителя и топло поздравиха собствениците на ресторанта, а после се настаниха в другия край на салона. Водачът на групата беше висок здравеняк, малко попрехвърлил трийсетте. Той вдигна кръглото си добродушно лице над главите на другарите си и огледа заведението отдясно наляво, като откликваше на почтителните кимвания и приятелските усмивки на познатите си по другите маси. Когато погледът му попадна върху нас, Дидие му махна за поздрав.

— Кръв — произнесе той тихо през ослепителната си усмивка. — Още доста време тези паспорти ще бъдат подпечатвани с кръв. За мен това е нищо. По отношение на храната аз съм французин, на любовта — италианец, а в деловите работи — швейцарец. Швейцарец и половина.

Строго неутрален. Но за тези паспорти ще се пролее още кръв, убеден съм.

Той се обърна към мен и примига веднъж, два пъти, сякаш прекъсваше нишката на унеса с плътните си мигли.

— Сигурно съм пиян — заяви той с радостна изненада. — Да му ударим още по едно.

— Ти давай, аз ще си ближа това. Колко струват тези паспорти?

— От сто до хиляда… В долари, разбира се. Искаш да купиш ли?

— Не…

— А, това е „не“ на бомбайски пласьор на злато. Не, което означава „може би“, и колкото по-пламенно е „не“-то, толкова по-определено е, „може би“. Като ти потрябва, ела при мен. Ще ти го уредя — срещу малка комисионна, разбира се.

— Ти много ли… комисионни изкарваш тук?

— М-м, върви ми, не мога да се оплача — ухили се той и сините му очи блеснаха зад лупите на розовата алкохолна влага. — Връзвам двата края, дето се вика, и като ги вържа, и двата края ми плащат. Точно тая вечер уредих една продажба — две кила хашиш от Манали. Виждаш ли онези италиански туристи там, до плодовете — типът с дългата руса коса и момичето в червено? Искаха да купят. Един… оня на улицата, там босият с мръсната риза, чака си комисионната. Той ги праща при мен, а аз, на свой ред, ги пращам при Аджай. Аджай върти бизнеса с хашиш и е отличен престъпник. Виж го, сега седи с тях и всички се хилят. Сделката е сключена. Работата ми за деня е свършена. Аз съм свободен човек!

Дидие тупна по масата да му донесат още едно, но когато донесоха шишето, той го стисна в две ръце и се вторачи в него с умислена физиономия.

— Колко дълго ще останеш в Бомбай? — попита, без да ме поглежда.

— Не знам. Странно, през последните няколко дни всеки ме пита това.

— Вече се задържаш по-дълго от обичайното. Повечето хора нямат търпение да напуснат града.

— Има един гид, казва се Прабакер, познаваш ли го?

— Прабакер Каре? Голямата усмивка?

— Точно той. Развежда ме насам-натам от седмици. Видях всички храмове, музеи и художествени галерии и много пазари. От утре сутринта ми е обещал да ми показва неща от другата страна на града — наистинския град, както го нарече той. Заинтригува ме. Ще поостана да поогледам, а после ще реша къде искам да ходя. Не бързам за никъде.

— Много е тъжно да не бързаш за никъде. На твое място нямаше да си го призная толкова спокойно — каза ми той, все така втренчен в бутилката. Когато не се усмихваше, лицето му изглеждаше провиснало, отпуснато и болезнено сиво. Не беше добре, но това не беше онази болнавост, която трябва да се постараеш да преодолееш. — В Марсилия имаме поговорка: „Човек, който няма закъде да бърза, не стига бързо доникъде“. Аз от осем години нямам закъде да бързам.

Изведнъж настроението му се промени. Той си наля от бутилката, погледна ме усмихнат и вдигна чаша.

— Да пием тогава! За Бомбай — чудесно място за тези, които не бързат за никъде! И за цивилизованите полицаи, които приемат рушвети в интерес на реда, макар и не на закона. За бакшиша.

— За това ще пия — отвърнах и чукнах чашата си в неговата. — Кажи, Дидие, тебе какво те задържа в Бомбай?

— Аз съм французин — отвърна той, докато се възхищаваше на росата по вдигнатата си чаша. — Освен това съм гей, евреин и престъпник, горе-долу в този ред. Бомбай е единственият открит от мен град, който ми позволява да бъда всичките тези четири неща едновременно.

Разсмяхме се, пихме, той отново се обърна към широкото помещение и търсещият му поглед най-сетне се спря върху група индийци, насядали близо до единия от входовете. Поогледа ги, като бавно си пиеше питието.

— Е, ако решиш да останеш, добро време си избрал. Това е време на промени. Големи промени. Виждаш ли онези мъже, които се хранят с такъв голям апетит? Те са сайници, работят за Шив Сена. Мисля, че очарователният английски политически термин за това е „маша“. Твоят гид разказал ли ти е за Сена?

— Не, не мисля.

— Съзнателен пропуск, бих казал. В Бомбай партията Шив Сена е лицето на бъдещето. Може би техният начин на действие и тяхната politique е бъдещето навсякъде.

— Каква политика?