Щамът Андромеда

В светлината на Покрановите разсъждения немалък интерес събуждат биографиите и характерите на хората, въвлечени в историята с щама „Андромеда“. До това време в науката не съществуваше биологична криза и първи американците, които се сблъскаха с фактите, не бяха подготвени да мислят със съответните категории. Шоун и Крейн бяха способни, но не дотам сериозни, а Едгар Комроу, дежурният офицер в базата Вандънбърг, макар и учен, не беше подготвен за това. Обхвана го само внезапно раздразнение, че някаква необяснима история нарушава спокойната нощ.

Според протокола той трябваше да извика по-висшия офицер, майор Артър Манчек, и тук вече историята взе друг обрат. Манчек беше готов да анализира криза и от най-голям мащаб.

Не беше подготвен обаче да признае нейното съществуване.

С набраздено от съня лице майор Манчек приседна на бюрото на Комроу, като слушаше повторението на записа с разговора от фургона.

Когато записът свърши, майорът каза:

— Най-странното нещо, което съм чувал някога. — И го пусна отново. Докато слушаше втори път, той внимателно си напълни лулата, запали я и запуши.

Артър Манчек беше техник — тих, тромав човек с лабилно кръвно налягане, което заплашваше кариерата му на офицер. Много пъти го съветваха да отслабне, но за него това беше невъзможно. Ето защо смяташе да напусне военната служба и да продължи кариерата си като учен в някоя частна фирма, където хората не се интересуват нито от теглото ти, нито от кръвното ти налягане.

Манчек дойде във Вандънбърг от научноизследователския институт на ВВС в Охайо. Там оглавяваше опитите по разработването на методите за приземяване на космическите апарати. Трябваше да изработи капсула, която да се приземява както във вода, така и на суша. Манчек успя да конструира три вида капсули, които бяха доста обещаващи. Този успех доведе до неговото повишение и преместването му във Вандънбърг.

Тук той вършеше административна работа, която ненавиждаше. Хората го изморяваха, а странностите на характерите им ни най-малко не го забавляваха. Често му се искаше да си е пак там, при аеродинамичните тръби в „Райт Петерсън“. Особено вечер, когато го събуждаха, за да разрешава някакъв дяволски проблем.

Тази вечер беше раздразнителен и потиснат. Затова реакциите му се забавиха, както обикновено в такива случаи. Движеше се бавно, мислеше бавно, работеше преднамерено бавно и скучно. Това беше тайната на неговия успех. Ако някой около него ставаше нетърпелив, Манчек сякаш още повече загубваше интерес към всичко, докато накрая изглеждаше така, сякаш се готви да заспи. Това беше негов своеобразен трик, за да може да запази абсолютна обективност и хладнокръвие.

Когато ролката се превъртя за втори път, той въздъхна и всмукна от лулата.

— Доколкото разбирам, нарушение на връзката е изключено?

Комроу кимна утвърдително.

— Проверихме всички системи. Все още приемаме носещата честота на тяхното предаване — той включи радиоприемника и свистенето изпълни стаята. — Запознат ли сте с метода на звуковото екраниране?

— Слабо — отвърна Манчек, като едва задържаше прозявката си. Фактически, звуковото екраниране бе система, която той разработи преди три години. Накратко казано — начин, при който с помощта на компютър можеше да се намери игла в копа сено — на машината се задава програма и от слети безпорядъчни шумове тя започва да отделя определени отклонения от средното ниво. Например може да се запише бърборенето по време на коктейл в посолството и преминавайки през компютъра, от него да се отдели един-единствен глас и да се проследи неговия говор.

Това се използваше за различни разузнавателни цели.

— Ето, ние имаме — каза Комроу, след като прекъсна предаването — само носещата честота. Ще я прекараме през звуковия екран да видим дали компютърът ще може да отдели нещо определено. После ще го пуснем през осцилографа в ъгъла.

Отсреща по зеленото лице на екрана пробягваше бяла линия.

— Сега включвам компютъра. Ето.

Натисна копчето. Линията върху осцилографа рязко се измени. Изведнъж стана по-спокойна и по-равномерна, с пулсиращ ритмичен звук.

— Така — каза Манчек. Всъщност той вече бе разшифровал за себе си тази линия и разбрал значението й. Други мисли занимаваха ума му — преценяваше възможности, обмисляше варианти.

— Ето и звуковия запис — продължи Комроу. Той натисна друго копче и звуковият вариант на сигнали изпълни стаята — механично стържене с повтарящо се металическо прещракване.

Манчек кимна.

— Двигател, работи с детонация.

— Да, сър. Сигурно радиопредавателят не е изключен и двигателят работи. Всъщност ние чуваме именно него.

— Добре — съгласи се Манчек.

Лулата му загасна. Известно време той продължаваше да я смуче, после отново я запали и махна от езика си парченце тютюн.

— Имаме нужда от доказателства — каза той почти на себе си. Обмисляше възможните видове доказателства, факти, последствия…

— Доказателства за какво? — попита Комроу.

Манчек не обърна внимание на въпроса.

— Имаме ли „Скавенджър“ в базата?

— Не съм сигурен. Ако нямаме, ще вземем от базата Едуардс.