Щамът Андромеда

А какво ще стане, когато този контакт се осъществи? Всеки отделен организъм ще притежава способността да израсне в пълноценен орган или организъм. При контакт с друга жива материя те ще започнат да израстват в цялостен механизъм за свръзка. Все едно да разпръснеш милиард мозъчни клетки и всяка от тях да е в състояние при подходящи условия да възпроизведе целия мозък. И този новополучен мозък ще информира съответната цивилизация за наличието на друга и за начините, по които двете могат да се свържат.

На времето тази теория се стори на учените смешна, но сега, при създалите се обстоятелства не можеха да я пренебрегнат.

— Смятате ли, че организмът вече расте в някакъв вид комуникационна система? — попита Стоун.

— Може би посевките на културите ще ни отговорят на този въпрос — отвърна Ливит.

— Или пък рентгенокристалографският анализ — допълни Стоун. — Сега ще наредя да го направят.

Въпреки съмненията в необходимостта от това съоръжение, в края на краищата на петия етаж беше инсталирана апаратура за рентгенокристалографски анализ. Това бе най-модерният, сложен и скъп метод за структурен анализ в съвременната биология. Имаше и нещо общо с електронната микроскопия, но бе една стъпка по-съвършена от него. Притежаваше по-голяма чувствителност, проникваше в тайните на живата материя по-дълбоко, но с цената на огромна загуба на време, оборудване и човешки сили.

Биологът Р.А. Янек е казал: „Колкото повече се доближаваме до истината, толкова по-скъпо ни струва всяка стъпка.“ Той е имал предвид, че цената на всеки уред, с който човек може да види по-малки и по-тънки детайли, нараства по-бързо от неговата увеличителна способност. Този жесток закон беше открит най-напред от астрономите, които с горчивина разбраха, че да се построи телескоп с шестметрово огледало е много по-скъпо, отколкото такъв с триметрово.

Това важеше и за биологията. Оптическият микроскоп например е малък уред, който може да се носи с една ръка. Но с него могат да се видят само клетки, и това струва на учените хиляда долара.

С електронния микроскоп може да се наблюдават структури вътре в клетката. Но това е вече един по-голям апарат, който струваше сто хиляди долара.

Рентгеновата кристалография пък е още по-усъвършенствана — с нея може да се отдели и да се наблюдава една-единствена молекула — това е максималното приближение до наблюдаване на атомите, каквото изобщо е възможно в съвременната наука. Това устройство обаче е голямо колкото автомобил и запълва цяла стая. За него са необходими специално обучени оператори, а за разчитането на резултатите — компютър, защото чрез рентгеновата кристалография не се получава директен образ. Фактически това не е микроскоп и принципът му на действие се различава от този на оптическия и електронния микроскоп. Вместо изображение на фотоплаката се появява дифракционен чертеж — геометрична фигура от точки, доста загадъчна на вид. С помощта на компютъра фигурата от точки се анализира и се установява молекулния строеж на обекта.

Тази наука е сравнително нова, макар че носеше старомодно название. От кристалите вече рядко се интересуваха, терминът „рентгенокристалография“ водеше началото си от времето, когато обект на изследванията бяха кристалните структури. Строежът на кристала е строго определен и фигурата от точки, която се получава от рентгеновите лъчи, е лесна за анализ, но напоследък те започнаха да се използват и за вещества с неправилен строеж. При това лъчите се отразяват под най-различни ъгли. Компютърът може да „разчита“ фотографската плака, да измерва ъглите и по този начин да възпроизведе формата на предмета, който е дал това отражение.

В момента компютърът извършваше безкрайни и скучни изчисления. Но ако те се правеха от хора, щяха да са необходими години, а може би векове. А той го вършеше за секунди.

— Как се чувствате, мистър Джексън? — попита Хол.

Старецът премигна и погледна Хол с прозрачния му скафандър.

— Горе-долу — каза той и се усмихна горчиво.

— Искате ли да си поговорим малко?

— За какво?

— За Пидмонт.

— Какво за Пидмонт?

— За нощта, през която се случи всичко — поясни Хол.

— Добре, ще ви кажа. В Пидмонт съм прекарал целия си живот. Вярно, че съм отскачал и до Лос Анжелос, и до Сан Франциско, и даже до Сент Луис, но Пидмонт е моят живот. И трябва да ви кажа, че…

— Нощта, в която се случи всичко това — повтори Хол.

Той спря и извърна глава.

— Не искам да мисля за тази нощ.

— Трябва.

— Не искам.

Старикът продължаваше да гледа настрани, после пак се обърна към Хол:

— Всичките измряха, нали?

— Не, не всичките. Още един оцеля — и той кимна към креватчето до него.

Джексън се вгледа в купа от одеяла.

— Кой?

— Едно бебе.

— Бебе? Трябва да е бебето на Ритър, на Джеми Ритър. Съвсем е малко, нали?

— На около два месеца.

— Да, неговото е. Същински дявол, прилича на дядо си. Старият Ритър обичаше да вдига гюрултия. И детето беше същото. От сутрин до вечер фучеше. Не смееха да отворят прозорците си от него.

— А някаква друга особеност?