Щамът Андромеда

— Никаква, здраво като бик, само дето викаше толкова много. Спомням си, че онази нощ особено дяволски се беше разкрещяло.

— Коя нощ? — попита Хол.

— Ами тази, същата, когато Чарли Томас домъкна това проклето нещо. Ние, разбира се, всички го видяхме как пада, просветна като метеор и падна някъде на север. Всички бяхме развълнувани и Чарли Томас отиде да го търси. След двадесет минути пристигна. Беше го натоварил в багажника на колата си — новеничък Форд. Толкова се гордееше с него.

— И после какво стана?

— Какво стана — наобиколихме го и взехме да го разглеждаме. Мислехме, че е от онези космически неща. Ани веднага каза, че е от Марс, но тя по начало си е много занесена. Ние, разбира се, съобразихме, че не е от никакъв Марс, а сигурно от кейп Канаверал. Нали знаете, във Флорида има едно такова място, откъдето изстрелват ракетите.

— Да, продължавайте.

— Така… хубаво, съобразихме ние, но по-нататък… Дотогава такова нещо не беше се случвало в Пидмонт. Вярно, че веднъж един турист с пушка се беше разгърмял в мотела „Вождът на команчите“, но това беше през четиридесет и осма година. Освен това беше попрепил, пък имаше и смекчаващи вината обстоятелства — момичето му избягало, докато той бил войник в Германия ли, дявол знае къде. Никой нищо не му направи — хората го разбраха, и оттогава нищо не се е случвало. Тих градец. Затова и си го обичаме.

— Какво направихте с капсулата?

— Ами не знаехме какво да правим с нея. Ал викаше да я отворим, но ние сметнахме, че няма да е добре, нали може да има някакви научни работи вътре. Помислихме малко и Чарли, този, дето я донесе, предложи да я занесем на доктора. На доктор Бенедикт, искам да кажа, нашия градски лекар. Той се грижи за всички и за индианците даже. Добър човек, и много учен. Всичките му дипломи висят на стената. Решихме, че доктор Бенедикт щеше да знае как да постъпи. Затова го занесохме на него.

— И после?

— Старият доктор, всъщност той не е много стар, огледа капсулата внимателно, като че ли гледаше болен, и каза, че това нещо може да е дошло от космоса и би могло да е наше, но би могло и да е тяхно. Аз ще се погрижа — каза. — Трябва сигурно да се обадя по телефона и да съобщя. Всеки понеделник докторът играеше покер с Чарли, Ал и Хърб Джонстън — събираха се у Хърб и ние решихме, че след това той ще се обади, където трябва. Вече беше станало време за вечеря, а ние и без това бяхме огладнели. Отидохме си и оставихме доктора да се занимава.

— Колко беше часът?

— Около седем и половина.

— И какво направи докторът с него?

— Взе си го вкъщи и никой от нас повече не го е видял. Всичко започна в осем или осем и половина. Стояхме си с Ал на бензиностанцията — той беше дежурен тази вечер и си бъбрехме. Доста студена вечер, но аз исках да си поговорим, дано ми се размине малко болката в стомаха. Мислех да си взема газирана вода от автомата и да си изпия аспирина. Бях жаден. Като ме свиеше стомахът, винаги ожаднявах.

— Бяхте ли пили „Стерно“ този ден?

— Да, малко, към три часа.

— Как се чувствахте?

— Като бях с Ал, ми беше добре, бях малко замаян и стомахът ме болеше, но горе-долу се държах. Стояхме си в бензиностанцията, приказвахме си и изведнъж той извика: „Господи, главата ми.“ Скочи, изтича навън и падна. Посред улицата, без да промълви дума. Нищо не разбрах. Можеше да е сърдечна криза или удар, но той беше твърде млад за такива работи. Изтичах след него. Мъртъв… И изведнъж… те всички почнаха да излизат. Последва го мисис Ленгдън, вдовицата Ленгдън. После не си спомням, толкова много бяха. Просто се сипеха навън. Почнаха да се хващат за гърдите и да падат като че ли се препъваха. И никой не стана вече. И никой не обели и дума.

— Вие какво си помислихте?

— Не знаех какво да мисля, всичко беше толкова необикновено. Изплаших се. На вас ще кажа — исках да запазя спокойствие. Но, разбира се, не можех. Сърцето ми биеше силно, задъхвах се. Хвана ме страх. Мислех, че всички са мъртви. В този момент чух плача на бебето — значи не всички са мъртви. И тогава видях Генерала.

— Генерал?

— О, ние така си го наричаме. Той не беше генерал, но бе участвал във войната и обичаше да го напомня. По-стар е от мен. Добър човечец беше Питър Арнълд. Винаги здрав като скала. Стоеше на прага с военните си дрехи. Беше тъмно, но имаше луна. Забеляза ме и попита: „Ти ли си това, Питър?“ — Ние имаме еднакви имена. Аз му рекох: „Да, аз съм.“ „Какво става, дявол да го вземе? Японците ли идват?“ — вика. Тогава думите му ми се сториха странни, а той продължаваше: „Трябва да са наистина японците. Идват да ни избият.“ А аз му викам: „Питър, да не си се чалнал?“ Той каза, че не се чувства добре и си влезе вътре. Наистина трябва да се беше чалнал, защото се самоуби. Но и другите откачиха. Такава беше, явно, болестта.

— Как разбрахте?

— Хората не се самоизгарят или давят, ако са с всичкия си, нали? До тази нощ всички хора в този град бяха добри, нормални. И изведнъж нещо им стана.

— Вие какво направихте?