Щамът Андромеда

— Серия от шестоъгълни пръстени.

— И нищо повече — потвърди Ливит. — Дявол да го вземе, как ли функционира?

Нито единият, нито другият беше в състояние да разбере как такъв просто устроен организъм може направо да използва енергия за растежа си.

— Доста елементарна пръстеновидна структура — каза Ливит, — една фенолна група и нищо повече. Би трябвало да е съвсем инертна.

— А тя превръща енергията в материя.

Ливит се почеса по главата. Той пак си спомни сравнението с града и мозъчните клетки. По структура молекулата бе проста, сама по себе си не притежаваше никакви скрити възможности, но в състава на някаква общност тя добиваше необикновена сила.

— Може би има критично ниво, определено състояние на структурата, при което тя придобива свойства, невъзможни за по-простата единица — предложи Ливит.

— Както при мозъка на шимпанзетата — напомни Стоун.

Ливит кимна. По основната си характеристика мозъкът на шимпанзетата бе толкова сложен, колкото и човешкият мозък. Имаше малки разлики в структурата, но главното бе другаде — в големината. Човешкият мозък бе по-голям, с повече клетки, с повече вътрешни връзки.

И именно тази тънка разлика го правеше качествено различен. Както веднъж шеговито беше отбелязал неврофизиологът Томас Уолдрън: „Разликата се състои в това, че ние използваме шимпанзето за опитно животно, а не обратното.“

Стоун и Ливит си блъскаха главата над тази загадка известно време и като не стигнаха до никакъв извод, преминаха към анализ на електронната плътност по метода на Фурие. Вероятността за местоположението на електроните в тази структура беше изобразена на схема, прилична на топографска карта.

И тук се натъкнаха на нова странност. Имаше структура, но коефициентът на Фурие беше различен при различните точки.

— Като че ли част от структурата по някакъв начин се изключва — забеляза Стоун.

— Във всеки случай тя не е еднородна — допълни Ливит.

Стоун въздъхна и погледна схемата.

— Да имахме поне един физикохимик.

„Вместо Хол“ — добави той наум.

Хол потърка уморено очи и отпи глътка кафе. Как би искал да има поне малко захар. Седеше сам в кафенето, беше тихо, само телетайпът прощракваше в ъгъла.

Постоя малко, после стана, приближи се до него и започна да преглежда рулата хартия. По-голямата част от информацията не му говореше нищо.

И изведнъж едно изречение от „Бюлетин за смъртните случаи“ привлече погледа му. Този бюлетин се изработваше от компютъра и включваше всички по-важни произшествия в зависимост от подадената програма. Сега той трябваше да подбере смъртните случаи, станали в областта Аризона — Невада — Калифорния, и да ги напечата отново.

Може би Хол не би му обърнал внимание, ако не беше разговорът му с Джексън. Досега му се струваше, че само си беше загубил времето с този старец.

А ето че трябваше да се позамисли.

ТЕЛЕТИПНА ПРОГРАМА

БЮЛЕТИН НА СМЪРТНИТЕ СЛУЧАИ

СЪОБЩЕНИЕ 998

КООРДИНАТИ 7, У, О, Х, 4, О

ДОСЛОВЕН ТЕКСТ НА СЪОБЩЕНИЕТО

АСОШИЕЙТЕД ПРЕС — 778–778

БРАШ РИДЖ АРИЗОНА…

Полицай от пътната полиция на щата Аризона убил петима човека в закусвалнята на шосе №15. Мис Сали Къноувър, сервитьорка в закусвалнята на десет мили от Флагстаф, е единствената свидетелка на произшествието, останала жива.

КРАЙ НА СЪОБЩЕНИЕТО

КРАЙ НА ПРОГРАМАТА

Хол веднага си спомни, че този Уилис беше минал през града няколко минути преди да се разрази заразата. Но беше минал, без да спира.

И по-късно беше полудял.

Каква ли бе връзката?

Интересно. Във всеки случай имаше много общи неща — и Уилис е имал язва, беше пил аспирин и после се беше самоубил.

Това, разбира се, още нищо не доказваше. Всички тези обстоятелства можеха да са случайни, но все пак трябваше да се проверят.

Натисна копчето на компютърното табло. Екранът светна и едно момиче със слушалки му се усмихна.

— Свържете ме с главния лекар на Аризонската пътна полиция, Западния сектор, моля.

— Да, сър — каза тя енергично.

След няколко секунди екранът светна отново.

— Свързваме ви с доктор Смитсън, лекар от пътната полиция, западно от Флагстаф. Той няма телевизионен монитор, но може да му говорите.

— Добре — отговори Хол.

Нещо прещрака и забръмча. Хол погледна екрана, момичето беше изключило звука и навярно отговаряше на други запитвания. Докато я наблюдаваше, той чу дълбок, бавен глас:

— Ало, кой ме вика?

— Ало! Докторе, тук е доктор Марк Хол от… Финикс. Искам да ме осведомите за един от вашите случаи — за патрула Уилис.

— Момичето, което ни свърза, спомена, че сте от някакво правителствено учреждение. Вярно ли е?

— Да, вярно е. Искаме…

— Доктор Хол — продължаваше бавно Смитсън, — може би все пак ще удостоверите самоличността си и името на вашето учреждение?