Щамът Андромеда

— Все пак смятате, че е случайност? — уточни Хол.

— Разбира се, просто нещастен случай — отговори Стоун. — Толкова голяма изолация, толкова гуми с такава и такава дебелина. Всяка изолация след време се износва. И просто Бъртън се случи да е там, когато стана първият пробив.

На Хол това съвсем не му изглеждаше толкова просто. Той погледна към екрана. Бъртън дишаше учестено, от ужас гърдите му се повдигаха бързо, бързо.

— Откога е така? — попита пак Хол.

Стоун погледна часовниците. Те спираха автоматично в случай на авария. Сега бяха отмерили времето от началото на аварията.

— Четири минути.

— И Бъртън е още жив? — учуди се Хол.

— Да, слава Богу. — После Стоун се намръщи — разбра какво искаше да каже Хол.

— Но защо е още жив? — продължи да пита Хол.

— Кислородът…

— Но вие преди малко казахте, че още не се вкарва кислород. Какво го предпазва тогава?

В този момент се чу гласът на Бъртън:

— Слушайте, искам да изпробвате нещо върху мен.

Стоун включи своя микрофон:

— Какво?

— Калоцин — отговори Бъртън.

— Не! — реагира веднага Стоун.

— Дявол да го вземе, аз разполагам с живота си.

— Не! — повтори твърдо Стоун.

— Може би трябва да опитаме — отстъпи Хол.

— В никакъв случай. Нямаме право даже да опитаме.

Калоцинът беше вероятно най-строго пазената тайна на американската наука през последните десет години. Това беше лекарство, получено от фармацевтичната фирма „Янсен“ през пролетта на 1965 година под индекса UJ. 44759 или съкратено К-9. Откритието стана случайно при обичайните опити с новополучените проби.

Както повечето фармацевтични фирми, Янсен изпробваше всички нови лекарства с цел да се проявят потенциалните им биологични възможности.

Пробите се извършваха върху различни лабораторни животни: плъхове, кучета, маймуни. В цикъла влизаха обикновено двадесет и четири различни проби.

Препаратът К-9 проявил по време на опитите много странни свойства. Той задържал растежа. Животното, което го поемало, не можело да порасне повече.

Това откритие наложило нови проби, от които произлезли още по-интригуващи резултати. Станало ясно, че хапчетата задържат метаплазията, т.е. превръщането на нормалните клетки в организма в анормални — предвестници на рака. Янсен се въодушевил и подложил медикамента на още по-голям брой опити.

През септември 1965 година вече нямаше съмнение. Калоцинът спираше развитието на рака. По непознат начин той възпрепятстваше размножаването на вируса — причинител на миелоидната левкемия. Животните, в които беше инжектиран препаратът, не се разболяваха от тая болест, а при заразените развитието на болестта спираше.

Персоналът на фирмата се развълнува. Скоро стана ясно, че това е антибиотик с широк спектър на действие. Той убиваше вируса на детския паралич, на бяса, на левкемията и даже на обикновената брадавица. Убиваше бактерии, гъби и паразити.

По някакъв начин унищожаваше всякакви едноклетъчни и по-прости организми, а не действаше на клетките, организирани в по-сложна система. В това отношение препаратът притежаваше абсолютна селективност.

Фактически това беше един универсален антибиотик. Унищожаваше всякакви микроби, дори причинителите на обикновената простуда. Разбира се, наблюдаваха се и странични явления, например унищожаваха се полезните бактерии в червата. Болните получаваха остро разстройство. Но нима това бе висока цена за лекуването на рака?

През декември 1965 година сведенията за лекарството бяха неофициално разпространени всред правителствените кръгове и отговорните лекарски среди. Именно тогава за пръв път се намериха противници. Много учени, в това число и Джеръми Стоун, поискаха забрана на медикамента.

Но аргументите звучаха чисто теоретически и фирмата, предчувствайки милиардите печалба, настояваше за клинични опити. В края на краищата правителството, Министерството на здравеопазването и Управлението на снабдяването с медицински стоки подкрепиха фирмата и разрешиха клиничните опити да бъдат извършени въпреки протестите на Стоун и другите учени.

През февруари 1966 година опитите започнаха. Взеха двадесет неизлечимо болни от рак и двадесет доброволци от затвора в Алабама. Всички взимаха хапчета веднъж на ден в продължение на месец. Резултатите бяха точно такива, каквито се очакваха — здравите получиха странични усложнения, но нищо сериозно. При болните от рак се наблюдаваше поразително намаляване на симптомите му и постепенно излекуване.

На 1 март 1966 година спряха да им дават хапчетата и след шест часа и четиридесетте пациенти умряха.

Стоун предсказа всичко това от самото начало. Той подчерта, че векове наред човечеството си е изработвало имунитет към повечето микроорганизми. По кожата, във въздуха, в белите дробове, в червата и дори в кръвта имаше стотици различни вируси и бактерии. Потенциално всички те бяха смъртоносни, но хората се бяха адаптирали към тях в течение на години и сега само малък брой бяха опасни.