Щамът Андромеда

Така че и това съобщение не беше сигурно. Във Вашингтон и на други места извикаха специалист, за да потвърди точността му по метода на „обратното проследяване“. Вашингтонският експерт изказа сериозно съмнение за валидността на съобщението, щом като машината допускаше и други малки грешки.

Следователно, можеше да се разчита само на първите двама от списъка, а за останалите трябваше да се чака допълнително потвърждение.

Елисън Стоун беше изморена. В къщата им на хълма, от която се откриваше изглед към Станфордския университет, тя и съпругът й, шеф на факултета по биология, бяха поканили петнадесет семейства и всички останаха до късно. Госпожа Стоун се отегчи. Отраснала всред официалните кръгове на Вашингтон, тя знаеше, че втората чаша кафе, предложена подчертано без коняк, означава, че гостите трябва вече да си отиват. За нещастие професорите, изглежда, не спазваха това правило. Беше я сервирала преди няколко часа, но все още никой не си тръгваше.

Малко след един часа на вратата се позвъни. Тя отиде да отвори и се учуди при вида на двамата военни, които стояха един до друг в нощта. Сториха й се смутени и нервни и предположи, че са се заблудили. Хората често се губят нощно време в този квартал, където имаше само частни къщи.

— Какво обичате?

— Съжаляваме за безпокойството, госпожо — каза единият учтиво. — Това ли е домът на доктор Джеръми Стоун?

— Да — каза тя, като се понамръщи.

Погледна по пътеката зад двамата мъже. Пред къщата беше паркирала синя военна кола. Трети човек стоеше до нея и изглежда държеше нещо в ръка.

— Пушка ли държи онзи човек там? — попита тя.

— Госпожо, трябва да видим доктор Стоун веднага

Всичко й изглеждаше много странно и тя, без да иска, се изплаши. Друг човек прекосяваше ливадата пред къщата и гледаше през прозореца. На бледата светлина, която струеше от прозореца, тя ясно различи пушката в ръцете му.

— Но какво става?

— Госпожо, не искаме да разстройваме вашето тържество. Моля, извикайте доктор Стоун.

— Не зная дали…

— В противен случай ние трябва да влезем и да го вземем — добави мъжът.

Тя се поколеба за миг и след това промълви:

— Почакайте тук.

Върна се и понечи да затвори вратата, но единият от мъжете вече беше влязъл в хола. Той стоеше до вратата изправен, много учтив, с шапка в ръка.

— Ще почакам тук — усмихна й се той.

Влезе отново при гостите, като се опитваше да скрие вълнението си. Всички разговаряха и се смееха. Беше шумно и запушено. Откри Джеръми в един ъгъл, разгорещен в спорове за някакви бунтове. Докосна ръката му и той се отдели от групичката.

— Знам, че ще ти се стори смешно, но един военен чака в хола ни, друг стои отвън, а още двама с пушки — в градината. Искат да те видят.

В първия момент Стоун изглеждаше учуден, но после кимна.

— Ще се разберем — отвърна той.

Неговото държание я подразни. Той сякаш ги очакваше.

— Мисля, че ако си бил осведомен, би трябвало да ми кажеш…

— После ще ти обясня.

Отиде в хола. Военният беше все още там. Тя последва мъжа си.

Стоун каза:

— Аз съм доктор Стоун.

— Капитан Мортън — представи се мъжът, като не подаде ръка. — Избухнал е пожар, господине.

— Добре. Имам ли време да се преоблека? — попита Стоун, като погледна вечерното си сако.

— Мисля, че не, сър.

За нейно най-голямо учудване мъжът й кимна спокойно.

— Добре.

Той се обърна към нея и каза:

— Трябва да отида с тях.

Лицето му стана празно и безизразно. Всичко приличаше на някакъв кошмар. А и това лице… Недоумяваше. Стана й страшно.

— Кога ще се върнеш?

— Не знам точно. След седмица или две. А може и повече.

Тя се стараеше да говори тихо, но не можеше да прикрие безпокойството си.

— Но какво се е случило? Арестуват ли те?

— Не — отговори той, като се усмихна. — Нищо подобно. Извини ме пред гостите.

— Защо са тези пушки тогава?

— Госпожо Стоун — обърна се към нея военният, — наше задължение е да пазим мъжа ви. От сега нататък нищо не трябва да му се случи.

— Точно така — кимна Стоун. — Нали разбираш, сега изведнъж ставам много важен човек. — Той пак се усмихна. Усмивката му беше странна и измъчена. После я целуна.

Преди тя да се опомни, той вече излизаше през вратата. Отляво — капитан Мортън, отдясно — друг военен, а отзад безмълвно застана въоръженият. В това време четвъртият го поздрави и отвори вратата на колата.

Фаровете светнаха, вратите се затвориха, колата даде заден ход и изчезна в нощта. Тя все още стоеше на прага, когато една от гостенките се приближи и попита:

— Елисън, добре ли си?

Обърна се — успя дори да се усмихне и да каже:

— О, нищо особено. Джеръми трябваше да тръгне веднага. Повикаха го от лабораторията. Пак някакъв несполучлив нощен опит.

Гостенката поклати глава.

— Жалко. Толкова беше приятно.

В колата Стоун седна отзад и погледна втренчено мъжете. По лицата им не можеше да се прочете нищо.

— Какво ми носите?

— Какво да носим?

— О, по дяволите. Какво ви казаха да ми предадете? Трябва да са ви дали нещо.

— Ах, вярно.

Подадоха му една тънка папка. На корицата беше написано: Кратки сведения по програмата „Скууп“.

— И нищо повече?

— Не, сър.