Шестият

— Възможно ли е изобщо подобно нещо? — прекъсна я президентът.

— Обектът е строго охраняван, но Кели Пол наистина е много добра — отвърна Фостър.

— Значи сме сигурни, че тя има пръст в тая работа, така ли? — попита президентът.

— Да. Вече разполагаме с информация, че е ходила на посещение при брат си в затвора.

— Защо тогава не сте я арестували на място?

— Защото все още нямаме нищо срещу нея, сър. Включително повод да я извикаме на разпит.

— Но защо ще ходи там, ако не е близка с брат си? — пожела да узнае президентът.

Фостър се поколеба, но съветникът веднага й се притече на помощ.

— Може би се е появила там с друга цел, сър. Например да огледа съоръжението отвътре.

— Наистина ли мислите, че ще се опитат да го измъкнат? — Очите на президента леко се разшириха.

— Никой строго охраняван затвор не е напълно защитен, особено когато разполагаш с подходящи хора — отвърна съветникът и извърна глава към Фостър. — Вие готови ли сте да реагирате на подобен опит?

— Да, но все пак няма гаранции — въздъхна тя и отново насочи вниманието си към държавния глава. — От това следва, че наистина трябва да помислим сериозно за нанасянето на превантивен удар в посоката, за която вече споменахме.

— По отношение на Рой и Бънтинг? — изгледа я президентът.

— Да, а също и по отношение на Кели Пол.

— Трябва да си помисля — бавно кимна държавният глава. — Много сериозно да си помисля.

Това не беше отговорът, който Фостър очакваше, но лицето й остана непроницаемо. Все пак получи повече от онова, на което се беше надявала.

— Е, добре — изправи се президентът. — Струва ми се, че държите нещата в ръцете си, Елън.

Желанието му да премине на други теми беше очевидно. Е-програмата имаше важно значение за страната, но тя все пак беше една от стотиците важни теми, които чакаха решението на президента.

— Благодаря, че ме приехте, сър — изправи се тя.

— Добра работа, Елън — разтърси ръката й той. — Много добра работа.

Докато крачеше по обратния път, Фостър оглеждаше широките прозорци по коридора, сякаш искаше да им вземе мерки за нови пердета.

Имаше чувството, че в момента всичко е възможно. Абсолютно всичко.

64

Шон гледаше през прозореца, а Мишел почистваше пистолетите им на кухненската маса. Току-що се беше обадил на Меган Райли, която беше много разстроена от факта, че продължават да я пренебрегват, и мрачно обяви:

— Оттеглям се от защитата!

— Моля те, Меган, не го прави! Нуждаем се от теб.

— Нуждаеш се от един здрав ритник в задника, Шон!

— Ти си част от екипа.

— Не се чувствам като част от нищо. Не виждам смисъл. Вече дори не живея там, където живеете вие. Прибирам се във Вирджиния, а ти можеш да минеш през мотела, за да прибереш документите по делото.

— Дай ни още два дни, Меган! Наистина се нуждаем от теб.

— Само приказки, Шон. Къде остана действието?

— И твоето време ще дойде, обещавам ти.

Младата жена дълго мълча.

— Добре, Шон — въздъхна най-сетне тя. — Нека бъдат два дни. Но след това си тръгвам.

Той предаде разговора на Мишел, която бавно кимна.

— Не я обвинявам. Но ако напусне кораба, ще трябва да търсим друг адвокат. Или ще се наложи ти да поемеш защитата.

— Но тя знае много, а това означава, че ще бъде изложена на опасност.

— Така е, но не виждам какво можем да направим.

Шон измъкна телефона от джоба си и изчете току-що пристигналия есемес.

— По дяволите!

— Какво има? — вдигна глава Мишел.

— Някой ми е оставил съобщение. Докато съм говорил с Меган.

Включи телефона и изслуша посланието.

— От кого е?

— От Питър Бънтинг.

— Какво иска?

— Да поговорим.

— Значи Кели Пол беше права, че сам ще ни потърси.

Шон бързо набра номера. Насреща вдигнаха на второто позвъняване.

— Ало?

— Обажда се Шон Кинг.

— Благодаря, че се свързахте с мен.

— Изненадан съм, че се чуваме след последната ни среща. Ние с партньорката ми извадихме голям късмет, че все още дишаме.

— Не знам какво е станало, след като се разделихме — отвърна Бънтинг. — Но въпреки това се извинявам, ако съм ви поставил в опасност. Не съм имал подобни намерения. Останалата част от нощта беше доста неприятна и за мен.

— Ясно.

— Не ми вярвате, нали?

— Напротив.

— Искам да се видим.

— Това вече го чух по гласовата поща. Защо?

— Имам едно предложение.

— Променихте мнението си, а?

— И така може да се каже.

— Притиснали са ви здравата, нали?

— Искам да знам само едно: с вас ли работи Кели Пол?

— Кой?

— Нямаме време за игрички! — раздразнено извика Бънтинг. — Да или не?

— Да — отвърна след кратко колебание Шон.

Насреща настъпи тишина.

— Бънтинг? — остро попита Шон.

— Тук съм. Наистина трябва да се срещнем.

— Но как ще се измъкнете от тях? Знаете, че ви наблюдават. А най-вероятно подслушват и този разговор.

— Невъзможно — отсече Бънтинг.

— Защо?

— Защото използвам кодираща технология, с която не разполага дори президентът на Съединените щати. Напълно недостъпна за АНС и сродните й агенции. Тя покрива и вашия телефон от мига, в който го включихте.

— Но това не отговаря на въпроса как физически ще им се изплъзнете.

— Оставете това на мен. Ако бях тъпак, едва ли щях да изградя бизнес за един милиард долара в областта на разузнаването.

— А семейството ви?