Шестият

— Виж какво — надигна се той. — Не съм длъжен да слушам глупостите ти! Покрих те, когато гръмнаха Мърдок — изпразних цял пълнител по посока на изстрелите. Освен това ти дадох информация, която не съм длъжен да споделям с теб. Мисля, че е достатъчно!

— Добре, добре, имаш право — приведе се напред Шон, а после млъкна, оставяйки възможност на Добкин да се успокои и да се върне на мястото си. — Искаш ли ние да те информираме докъде сме стигнали? Ей така — за смяна на темпото…

— Не знам — колебливо отвърна Добкин. — Много ли е зле?

— Значи все пак мислиш за разследването — отбеляза Шон.

— Ако не мисля, значи не ставам за ченге.

— Преди да ти разкажем какво знаем, какво според теб се случва? — намеси се Мишел.

— Мога само да предполагам — потърка брадичката си Добкин. — По всичко личи, че Рой има връзка с държавата и по друг начин, освен чрез данъчната служба. Не виждам друга причина за появата на ФБР.

— Нито отричам това, нито го потвърждавам — отвърна Шон. — Но искам да ти кажа, че нещата са свързани пряко с националната сигурност. Веднага ще добавя, че Рой е на страната на Америка, но онези шест трупа се появиха в крайно удобен за някого момент.

— Искаш да кажеш, че са го натопили?

— Да.

— Можеш ли да го докажеш?

— Работя по въпроса. Но в играта са замесени много опасни хора. Много опасни. В Ню Йорк се сблъскахме с тях и едва отървахме кожата, за да се върнем в Мейн.

— Какво се случи? — повдигна вежди Добкин.

— Да речем, че се срещнахме очи в очи с врага и се убедихме, че той никак не се шегува.

— Разполагат с документи, които им осигуряват достъп до всички охраняеми обекти на територията на страната — добави Мишел.

— Чакай малко — погледна я недоверчиво Добкин. — Нима твърдиш, че лошите момчета са от нашите?

— Имам си една философия — поклати глава Мишел. — След като говорим за лошите, значи те не могат да бъдат от нашите.

Добкин се облегна назад и потърка бедрата си с длани.

— Вижте какво, аз съм само един обикновен щатски полицай. Нямам представа за тези неща, нито пък знам как работят федералните власти.

— Или как не работят — поправи го Шон.

— И така, какво искате от мен? — рязко попита Добкин.

— Искаме да знаем дали ще помогнеш, ако се нуждаем от още едно дуло.

— Както постъпи в нощта, в която убиха Мърдок — бързо добави Мишел.

— Готов съм да помогна на всеки, но работата е там, че все пак съм ченге. Не мога да вилнея на воля, защото веднага ще ме уволнят.

— Не искаме от теб подобно нещо — рече Шон. — Просто те моля да се присъединиш към нас, в случай че в града се появят врагове на Америка.

— Но нали каза, че тези врагове са от нашите? И то без да ми предложиш никакви доказателства.

— Вече споменах, че работим по въпроса. Но ресурсите ни са ограничени, докато противникът няма подобни проблеми. Тук сме да поискаме помощта ти — разбира се, ако имаме нужда от нея. Обещавам, че ще те безпокоим само в краен случай. От това, на което попаднахме досега, сме наясно, че работата е дяволски опасна.

Добкин заби очи в пода. Остана така известно време, после вдигна глава.

— Без бой няма да позволя на никой да заплашва родината ми! — отсече той.

— Това исках да чуя — с облекчение въздъхна Шон.

— Благодаря ти, Ерик — усмихна се Мишел. — Това означава много.

— Ама вие наистина ли вярвате, че ще се справите с такива врагове?

— Да — кимна Шон. — С помощта на добри приятели и мъничко късмет.

63

Елън Фостър крачеше по коридора със самочувствието на господарка, като кимаше и се усмихваше на хората, които познаваше. Всички отвръщаха на поздрава й, защото беше министър в действащата администрация, и то със значително влияние в нея. Историята не познаваше случай ръководител на Министерството на вътрешната сигурност да е стигал до президентския пост, но нещо в поведението на тази жена издаваше, че тази идея не й е чужда.

Агентът на Сикрет Сървис почтително кимна и отвори вратата пред нея. Тя не водеше към Овалния кабинет, използван главно за церемониални цели, а към работния кабинет на президента в Западното крило. Именно тук се вършеше истинската работа.

Обитателят му стана да я посрещне. Единственият друг човек в помещението беше съветникът по националната сигурност — едър мъж с намръщена физиономия и зализана настрани оредяла коса. Настаниха се около масичката за гости, отделиха няколко минути за фалшиви любезности, а после се заловиха за работа. Фостър беше наясно, че разполага с малко време, тъй като срещата, уредена в последния момент, бе вмъкната в почивката между две други. Премина направо на въпроса в мига, в който президентът се облегна назад — ясен сигнал, че трябва да изложи целта на визитата си.

— Господин президент, много бих искала да ви донеса по-добри новини, но за съжаление трябва да ви информирам, че проблемът с Е-програмата се задълбочава.

Президентът свали очилата си и ги остави на бюрото. Стрелна с поглед съветника по националната сигурност, чието изражение стана още по-меланхолично. Бележникът в ръцете му едва забележимо трепереше и той побърза да го остави на масичката до себе си. По този въпрос нямаше да се водят записки.