Шестият

На практика обаче нямам нищо, което да не може да ми бъде отнето. Аз самият мога да бъда премахнат. Което означава, че тя няма нищо. Децата ми — също.

В съзнанието му изплува заплашителната фигура на Джеймс Харкс. Той застана на прага с пистолет в едната ръка и с нож в другата. А съпругата и децата му бяха напълно беззащитни.

Още цял час той броди из просторния си нюйоркски дом. Мина покрай стаята на прислужницата и помещенията, които обитаваше готвачът. Шофьорът му не живееше тук, но в замяна на това имаше още една прислужница, както и детегледачка. Тя също спеше като всички нормални хора в този час.

Но Бънтинг беше буден, защото не беше нормален. Харкс беше буден, защото беше ненормален. Също като Елън Фостър и Мейсън Куонтрел, които вероятно и в момента крояха коварните си планове в служебния й кабинет.

Телефонът му отново иззвъня. Пак беше Ейвъри. Но този път Бънтинг го включи, изпревари репликата на сътрудника си и каза:

— Радвам се, че си добре.

— Моля?! Откъде знаете?

— Не ти ли казаха?

— Какво да ми кажат?

— Сложно е, Ейвъри. Много е сложно.

— Мислех, че ще ме убият, мистър Бънтинг.

— Няма какво да мислиш, защото наистина щяха да го направят.

— Но защо?

— Заради Едгар Рой. Заради Карла Дюкс. Допуснахме много грешки, Ейвъри. Страшно много.

— Защо тогава не го направиха? Защо не ме убиха?

Бънтинг се облегна на стената.

— За да внушат страх.

— У кого? У мен ли?

— Ако трябва да бъдем откровени, ти не означаваш нищо за тях, Ейвъри. Имаха предвид мен.

— Вас?! Нима бяхте там?

— Да, в съседната стая.

— Господи! Бяхте ли в състояние да видите какво ми правеха?

Бънтинг се поколеба дали да му каже истината.

— Не, не бях. Разказаха ми по-късно.

Толкова съм слаб, че не посмях да му кажа какво съм направил!

— Нещата наистина излизат извън контрол!

— Отдавна са излезли извън контрол, Ейвъри.

— Какво ще правим? Няма ли да се обадите на някого?

— Опитах се. Но явно не ме чуват.

— Но вие сте Питър Бънтинг, за бога!

— Съжалявам да го кажа, но за тези хора това не означава нищо.

— Ако отново ме хванат, едва ли ще имам късмета, който извадих днес.

— Нито пък аз.

— Не, сър. Вас няма да посмеят да ви докоснат.

Бънтинг се засмя. Изпита чувството, че се плъзга по позлатения парапет в безумно скъпата си къща, и страшно много му се иска да закрещи.

— Мислиш ли? — тихо подхвърли той.

— Толкова ли е зле?

— Страхувам се, че да.

— Не мога да повярвам, че няма към кого да се обърнем — въздъхна помощникът му.

Тези думи докоснаха нещо забравено.

— Сър, чувате ли ме?

— Ще ти звънна по-късно — рече Бънтинг. — Опитай се да поспиш и не си подавай носа навън.

Прекъсна връзката и погледна джиесема в ръката си. Наистина ли нямаше към кого да се обърне?

Или не смееше?

Всъщност нима имаше друг избор?

Върна се в спалнята, легна до съпругата си и прехвърли ръка през раменете й. После решението беше взето. Щеше да действа.

Няма да се предам без бой!

62

— Какво търсите тук?

Ерик Добкин беше по джинси и памучен пуловер, с дебели чорапи на краката.

— Трябва да поговорим — рече Шон.

Застанал на вратата, Добкин не помръдна.

— Ще ни поканиш ли да влезем, или ще ни оставиш да зъзнем? — попита Мишел.

— Не е чак толкова студено.

— Аз съм израснала в Тенеси, Ерик. А тук имам чувството, че съм в Антарктика.

Той им махна да влязат. Преди да затвори вратата след тях, внимателно огледа улицата в двете посоки.

— Направихме нужното, за да не бъдем проследени — успокои го Мишел.

— Но това изобщо не ви пречи да ме поставяте в неудобно положение — навъсено отвърна Добкин.

— Всички сме в неудобно положение — мрачно уточни Шон.

— А аз си помислих, че искаш да играеш на наша страна — добави Мишел.

— Донякъде.

— Няма как да стане — поклати глава Шон.

— Или си с нас, или си против нас — погледна го в очите Мишел.

— Какво искате?

Шон и Мишел се настаниха на канапето в хола, а Добкин остана прав.

— Къде са жената ти и децата? — отвърна с въпрос Мишел.

— Навън. Днес ми е почивен ден и останах у дома да свърша някои неща.

— И ние трябва да свършим някои неща.

— Например?

— Потвърждаваш ли твърдението си, че Бърджин и Дюкс са били убити с едно и също оръжие?

Добкин седна срещу тях и кимна.

— Берета, трийсет и втори калибър.

— Нещо ново по случая?

— Щатската полиция се оттегля. Шоуто остава изцяло в ръцете на ФБР. А Меган Райли получи полицейска охрана.

— Това го знаем — кимна Мишел.

— Може би е крайно време да поставим охрана и на вас двамата. Убиецът на Мърдок стреля и по теб, Мишел.

— Не съм забравила, повярвай ми. Но не ми е в стила да използвам полицейска защита.

— На кого му пука за стила ти, ако си мъртва?

— Ерик, ако ни помогнеш да разрешим този случай, аз ще направя много неща за кариерата ти — рече Мишел.

— Но ако се забъркам там, където не трябва, това ще бъде краят на кариерата ми — мрачно отвърна Добкин.

— Мислех, че в Мейн живеят по-решителни мъже.

— Но някои от тях имат и ум в главата.

— Тогава защо не го използваш? — остро попита тя.