Шестият

— А би трябвало! — прогърмя Мейхю. — Допускали сте, че Райли е в опасност, следователно сте очаквали, че някой ще се опита да я нарани. От което следва, че сте изложили Ерик на опасност.

— Съжаляваме за него не по-малко от всеки друг — отвърна Шон.

— Грешите! Едва ли ще се почувствате толкова зле, колкото Сали Добкин, когато разбере, че е вдовица!

Шон замълча и отмести поглед.

След няколко секунди тежка тишина се обади Мишел.

— Имахме нужда от помощ, полковник Мейхю. Обърнахме се към Ерик, защото беше отличен професионалист. Той сам пожела да ни помогне, за да разкрием истината.

Мейхю едва ли остана доволен от обяснението, но все пак отмести поглед от лицето й и се огледа.

— Имате ли представа кой го е направил?

Шон и Мишел се спогледаха. Предварително бяха решили как да отговорят на този въпрос.

— Не сме установили самоличността на извършителя, но сме сигурни, че е същият, който уби Бърджин — рече Шон.

Мейхю огледа окървавения пуловер и вдигна глава.

— Съобщили сте на диспечера, че Меган Райли е изчезнала.

— Вероятно именно тя е била мишената.

— Екипът криминалисти вече е на път — някак разсеяно промълви Мейхю.

— Това е добре — кимна Шон. — Имаме готовност да помогнем с всичко, което е по възможностите ни.

— Отдавна не бяхме губили полицай — каза Мейхю. — И никога по време на мое дежурство.

— Разбираме ви — съчувствено го погледна Мишел.

— Ще трябва да съобщя на Сали — добави с одрезгавял глас полковникът.

— Искате ли да дойда с вас? — попита Мишел.

— Не — отвърна твърдо Мейхю. — Това е моя работа. — Очите му отново се сведоха към трупа. — Лично аз го назначих. Пред очите ми той се превърна в изключително съвестен служител.

— Сигурен съм, че е така — тихо рече Шон.

— Открихте ли истината? — пожела да узнае полковникът.

— Моля?

— Там, в Портланд. Открихте ли нещо важно?

— Мисля, че вече сме близо.

— Оказа се далеч по-сложно, отколкото очаквахте, а? — изгледа го изпод вежди Мейхю. — Бърджин, Дюкс, агент Мърдок. Причина за всичко това несъмнено е Едгар Рой, който едва ли е онзи, за когото се представя.

— Няма как да не се съглася със заключенията ви, сър — дипломатично отвърна Шон.

— Ще ми направиш ли една услуга? — втренчено го погледна Мейхю.

— Разбира се.

— Когато заловиш убийците на Ерик, искам лично да ги арестувам и да ги предам на правосъдието.

— Обещавам, че ще направя всичко възможно, полковник.

— Благодаря — кимна Мейхю, обърна се и излезе. Предстоеше му тежката задача да съобщи трагичната новина на една млада жена с три деца и четвърто на път.

70

Две нощи по-късно Едгар Рой го усети. Както животните усещат приближаващата буря. Сви се в мрака и притисна лице в тънкия матрак, на който спеше вече толкова много нощи. Слухът му долови стъпки. Рутинната нощна обиколка на пазачите, придружена от обичайните празни фрази. Но предчувствието, че нещо страшно ще се случи, остана.

После осветлението в килията примигна и се включи отново.

Той се сгърчи още повече. Вече не му пукаше, че камерата засича движенията му. Тя нямаше значение. Лампите отново премигнаха. Сякаш бурята навън се разрастваше, а майката природа си играеше с електрическото захранване на „Кътърс“. След това настъпи мрак.

Рой чу виковете на надзирателите и уплашените крясъци на част от затворниците.

Разнесе се тропот на бягащи крака. Врати се затръшваха с оглушителен метален трясък. Зави сирена.

Лампите светнаха. Някъде от дълбините на огромната сграда се разнесе набиращо скорост свистене като от реактивен самолет, който форсира двигателите си преди излитане.

Аварийното захранване. Рой го беше чувал веднъж, но тогава просто изпробваха генератора. С огромна мощност, способен да обслужва целия обект, включително електрифицираната ограда. Беше разположен в отделна бетонна постройка, залепена за основната сграда. Работеше с течно гориво, което можеше да стигне за цяла седмица. И това го знаеше от подслушаните разговори между надзирателите, които не ги беше грижа дали някой ги чува или не. Рой обаче не пропускаше нищо. И го запомняше. Генераторът беше солиден и надежден, оборудван с всякакви защитни средства.

Воят утихна. Заедно с него угасна и осветлението. В килията се възцари непрогледен мрак. Рой не беше в състояние да види дори собствените си ръце. Погледна през решетките. По коридора шареха надзиратели с включени фенерчета. Лишена от отопление, бетонната сграда бързо изстиваше. Рой започна да трепери и инстинктивно се зави с одеялото в безуспешен опит да се зарови още по-дълбоко в леглото. Но това беше безполезно. Нямаше къде да се скрие.

Кавалкадата от черни джипове с държавни номера прекоси мостчето и с рев се насочи към главния портал. От него изскочиха шестима мъже, които се втурнаха към първия кръг на охраната. Огромната сграда зад тях тънеше в мрак, нарушаван единствено от бледите лъчи на луната и фенерчетата на надзирателите, които се опитваха да обезопасят периметъра. Навсякъде виеха сирени с портативно захранване.

— ФБР! — обяви един от мъжете и размаха значката си. — Идваме за Едгар Рой. Веднага го изведете!

— Какво? — объркано попита един от пазачите.