Шестият

— Какво имаш предвид, като казваш гигантско количество? — попита Мишел.

— Всички данни, събрани от американското разузнаване и съюзниците ни по света, които споделят информация с нас.

— Това не е ли твърде много? — попита Шон.

— Повече, отколкото можеш да си представиш.

— А какво правиш с тях? — пожелае да узнае Мишел.

— Анализирам ги, обединявам постоянните величини и пиша доклад. Те проверяват заключенията ми, които впоследствие стават гръбнак на съответния план за действие на американската политика в различните точки на света. Всичко това става доста бързо.

— Благодарение на ейдетичната ти памет?

— Всъщност на нещо повече — скромно отвърна Рой.

— Какво може да бъде повече от нея? — учуди се Мишел.

— На практика пълна ейдетична памет се среща доста рядко. Много хора са в състояние да запаметяват нещата, които виждат, но не всичко. Освен това тази памет има свойството да намалява с времето. Аз обаче не забравям нищо.

— Никога? — погледна го с недоверие Шон.

— За нещастие малко хора си дават сметка, че искат да забравят голяма част от спомените си.

— Това мога да го разбера — кимна Мишел и улови погледа на Шон, изпълнен със симпатия.

— Имаш ли нещо против да те изпитам? — попита Шон.

— Свикнал съм да ме изпитват.

— Как се казва полицейският служител, който те арестува в хамбара?

— Кой по-точно? Бяха петима.

— Първият, който е говорил с теб.

— На табелката му пишеше Джилбърт.

— Номер на значката?

— Осем-шест-девет-три-четири. Оръжието му беше деветмилиметров зиг-зауер с пълнител за дванайсет патрона. Нокътят на дясното му кутре растеше навътре. Ако искаш, мога дати продиктувам имената и служебните номера на останалите полицаи. А понеже изпитваш паметта ми, ще добавя, че по време на триста и двайсетте километра, които изминахме до тук, изпреварихме сто шейсет и осем автомобила. Искаш ли да ти изброя откъде беше всеки един от тях? Деветнайсет от Ню Йорк, единайсет от Тенеси, шест от Кентъки, три от Охайо, седемнайсет от Западна Вирджиния, по един от Джорджия, Южна Каролина, окръг Колумбия, Мериленд, Илинойс, Алабама, Арканзас, Оклахома, две от Флорида и останалите от Вирджиния. Мога да ти кажа по колко човека имаше във всяка от тях и дати ги опиша. Ако желаеш, ще ги подредя по щати.

— Боже мили! — зяпна Мишел. — А аз не помня какво съм правила миналата седмица! Къде побираш всичко това?

— Виждам го в главата си. Просто трябва да изтегля онова, което ми трябва.

— Като картонче в библиотека?

— Не, по-скоро като дивиди. Виждам информацията, която се съдържа на диска. Мога да я спра, да я пусна на бързи обороти или да я върна обратно.

— Добре, ясно — кимна Шон, но недоверието му остана. — А можеш ли да опишеш тази къща отвън, хамбара и земята около него?

Отговорът на Рой дойде светкавично. А последвалото заключение беше направо зашеметяващо.

— Източната страна на покрива на хамбара е покрита със сто и четиринайсет керемиди. Четвъртата на втория ред от горе на долу липсва, а също така и шестнайсетата на деветия ред отпред. Лявата панта на вратата на хамбара е нова. На поляната източно от къщата растат четирийсет и едно дървета. Шест от тях са изсъхнали, а други четири умират. Най-голямото от тях е магнолия. Очевидно сестра ми не обича да се занимава с градината.

— Последните четирима президенти на Узбекистан?

— Това е подвеждащ въпрос. Президентската институция на тази страна е създадена през хиляда деветстотин деветдесет и първа година, след разпадането на СССР. От тогава те имат само един президент, който се казва Ислам Каримов. — Обърна се да погледне Шон и с лека усмивка добави: — Избра Узбекистан, защото това е най-затънтената страна, за която се сещаш в момента, нали?

— Горе-долу е така — кимна Шон.

— Но нещата не опират единствено до запаметяване на фактите — добави Рой. — Те трябва да бъдат анализирани.

— Дай ни един пример — обади се Мишел.

— След поредния анализ на данните от Стената аз препоръчах на правителството да помогне на афганистанците да увеличат маковите посеви.

— Но защо? — учудено попита Шон. — Нали макът се използва за производство на опиум, който е основната съставка на хероина?

— Когато се включих в Е-програмата, Афганистан беше в окаяно състояние поради някаква болест по посевите. Добивите на мак бяха спаднали с трийсет процента.

— Нима това е лошо? — попита Мишел.

— В случая — да. Какво става, когато има недостиг от определен продукт?

— Цената му се вдига — отвърна Шон.

— Точно така. Деветдесет и два процента от дохода на талибаните се формира от продажбата на опиум. Но благодарение на споменатата болест техните печалби са нараснали с близо шейсет процента. Това им дава много повече ресурс, който да хвърлят срещу нас. В медиите се появи информация, според която силите на НАТО предприемат мерки за унищожаване на маковото производство. Аз обаче стигнах до заключението, че това е по-скоро дело на самите талибани, които целят рязкото вдигане на цената.

— А защо реши, че е така?