Шестият

— Май се налага — кимна след известно колебание той. — Предполагам, че тук и джиесемите нямат обхват. — Измъкна главата си навън, за да вижда по-добре. — Прилича ми на буик. Съмнявам се, че някой ще използва точно буик, за да заложи капан на нищо неподозиращите пътници.

— Предполагам, че не отговаряме на определението „нищо неподозиращи пътници“ — възрази Мишел и докосна кобура си.

Фордът намали скоростта си и спря зад колата на банкета. Аварийните й светлини тревожно мигаха. Приличаха на потрепващи от вятъра свещички, захвърлени сред огромната пустош.

— Зад волана има човек — отбеляза Мишел, докато изключваше от скорост. — Май е сам в колата.

— Ако има и други, може би се страхуват от нас. Ще сляза да ги успокоя.

— А аз ще ти пазя гърба. Просто за всеки случай, ако някой се е сгушил на пода.

Шон измъкна дългите си крака навън и предпазливо се насочи към дясната предна врата. Обувките му заскърцаха по чакъла. От устата му излитаха малки облачета, които бързо се разтваряха в ледения въздух. Откъм гората долетя протяжен животински рев. Може би лос, рече си той. Не беше сигурен, защото „Анимал Планет“ не предлагаше мнение по въпроса. А и той нямаше желание да провери как точно реве един лос.

— Имате ли нужда от помощ? — подвикна той.

Никакъв отговор. Мигачите продължаваха ритмичната си дейност.

Шон сведе очи към джиесема в ръката си и установи, че има покритие.

— Повреда ли имате? Искате ли да повикаме пътна помощ?

Нищо.

Той протегна ръка и почука по страничното стъкло.

— Ало? Добре ли сте?

Успя да улови силуета на мъжа зад волана.

— Сър? Добре ли сте?

Човекът не помръдна.

Медицински случай, беше следващата му мисъл. Може би инфаркт. Луната се замъгли от морските изпарения. Вътрешността на купето тънеше в мрак. Зад гърба му се захлопна врата. Обърна се и видя Мишел, която се приближаваше с ръка на кобура. В очите й се четеше въпрос.

— Според мен човекът има здравословни проблеми — поясни той.

Тя кимна и продължи напред. Токчетата й звучно почукваха по асфалта.

Шон заобиколи колата и почука на стъклото на водача. Вътре цареше пълен мрак, нарушаван единствено от мигането на червения бутон на таблото. На този фон беше в състояние да улови само неясен профил. Червено, тъмно. После пак червено и пак тъмно. Сякаш колата за миг се затопляше, а после изстиваше отново. Това правеше наблюдението още по-трудно. Най-вече към останалата част на купето. Той отново почука по стъклото.

— Сър? Добре ли сте?

После опита вратата. Не беше заключена. Тялото на мъжа се люшна наляво и увисна на предпазния колан. Шон го подхвана за рамото и го върна обратно. Мишел ускори крачка.

— Инфаркт? — попита тя.

Шон се взря в лицето на човека.

— Не — решително рече той.

— Откъде знаеш?

Той включи джиесема си и освети огнестрелната рана между очите на непознатия. Цялото купе беше оплискано с кръв и мозък.

— От упор — прошепна Мишел. — Кожата е обгоряла, има следи и от дулото. Мисля, че това не е работа на лос.

Шон мълчеше.

— Извади портфейла и потърси някакъв документ за самоличност — подкани го Мишел.

— Няма нужда.

— Защо?

— Защото го познавам — отвърна Шон.

— Какво?! Кой е той?

— Тед Бърджин. Някогашният ми професор, а в момента адвокат на Едгар Рой.

3

Пръв се появи представител на местната полиция в лицето на помощник-шериф на окръг Вашингтон в очукана, но добре поддържана патрулка с американски двигател V8 и снопче антени, стърчащи от багажника. Той слезе на банкета с ръка върху служебното си оръжие и закова подозрителен поглед в Шон и Мишел. После бавно се приближи. Те обясниха какво бяха заварили, той огледа тялото, промърмори едно „по дяволите“ и включи радиостанцията си, за да извика подкрепление.

Петнайсет минути по-късно зад тях спряха два автомобила на щатската полиция в Мейн. На страничните им врати пишеше „Оперативен екип Джей“. От тях слязоха щатските полицаи — млади, високи и стройни, с безупречни сини униформи, които изглеждаха сребристи на слабата светлина на луната. Първата им работа беше да оградят местопрестъплението с жълти ленти, а втората — да разпитат Мишел и Шон. Единият от униформените набираше отговорите им на лаптоп, който измъкна от колата си.

Когато Шон обясни кои са, защо са тук и им разкри, че убитият Тед Бърджин е бил официалният защитник на Едгар Рой, единият от щатските полицаи се отдалечи на няколко крачки и вдигна портативната радиостанция пред устата си. После зачакаха подкрепленията.

— Знаете ли кой е Едгар Рой, момчета? — попита Шон.

— Всички в района знаят кой е Едгар Рой — отговори единият от униформените.

— Как така? — учудено го погледна Мишел.

— ФБР ще дойдат тук по най-бързия начин — съобщи мъжът с радиостанцията.

— ФБР? — възкликна Шон.

— Рой е федерален затворник — кимна ченгето. — А ние имаме категорична заповед от Вашингтон да се свържем с тях, ако нещо се случи с него. И аз я изпълних. Всъщност докладвах на лейтенанта, който ще ги повика.

— Къде е най-близкото оперативно бюро на ФБР? — попита Мишел.

— В Бостън.

— Бостън? Но ние сме в Мейн!

— Федералните нямат оперативно бюро в Мейн. Всичко минава през Бостън, Масачузетс.