Шестият

— Запознат съм с параметрите на различните оръжия, госпожо — каза лейтенантът. — Вашето е „Хеклер и Кох“ четирийсет и пети калибър — идентично с пистолетите, които използва полицията в този щат.

— На практика то е подобрена версия на онези, които преди малко насочихте към нас — поправи го Мишел.

— В какъв смисъл подобрена версия?

— Вашите пистолети са по-стар модел. За разлика от тях моят е по-ергономичен, с пълнител за десет патрона вместо обичайните дванайсет. Това се дължи на допълнителните екстри. Ръкохватка с ергономични улеи за пръстите, разположена по-ниско за по-добър контрол на отката, удобна за стрелба и с двете ръце, универсална релса „Пикатини“ вместо нормалния Ю Ес Пи на „Хеклер и Кох“ за обичайните аксесоари. Освен това е оборудван с многоъгълна цев, пригодена за тежки високоскоростни муниции, способни да откъснат главата на всякакво живо същество. Особено от близко разстояние.

— Личи си, че сте добре запозната с оръжията, госпожо — многозначително подхвърли лейтенантът.

— Тя е много повече от това — обади се Шон, забелязал опасния блясък в очите на партньорката си. — Тя е истински ценител.

— Защо, нима жените не могат да имат познания за тези неща? — не му обърна внимание Мишел, забила хладен поглед в лицето на полицая.

Онзи изведнъж се ухили, смъкна шапката си и приглади с длан русата си коса.

— По дяволите! В тази част на Мейн всички умеят да боравят с оръжие. По-малката ми сестра най-редовно ме побеждава на стрелбището.

— Ето, виждате ли? — усмихна се Мишел, моментално потиснала надигащия се гняв в душата й. — Освен това можете да изследвате ръцете ми за следи от барут. Сигурна съм, че няма да откриете такива.

— Може би сте използвали ръкавици — не се предаваше лейтенантът.

— Може да съм направила още куп неща — отряза го тя. — Ще направите ли проба или не?

Лейтенантът махна на един от криминалистите, който взе проби от дланите на Шон и Мишел и веднага се зае с анализите.

— Чисти са — обяви минута по-късно той.

— Ами сега? — победоносно се ухили Мишел.

— Твърдите, че сте частни детективи, нали така? — подхвърли лейтенантът.

— Точно така — кимна Шон. — Бърджин ни нае да му помогнем по случая „Едгар Рой“.

— С какво да му помогнете? Случаят е ясен като бял ден.

— Това друг ще го реши, както сам вие споменахте преди малко.

— Имате ли разрешително за Мейн?

— Попълнихме формулярите и платихме таксата — поясни Шон. — Сега чакаме потвърждение.

— Значи не сте лицензирани.

— Все още не сме започнали работа. Подадохме документите си в момента, в който бяхме ангажирани. Нашият щат поддържа реципрочни отношения с Мейн, а това означава, че става въпрос за обикновена формалност. Всеки момент ще получим разрешение за практикуване в Мейн.

— Частните детективи обикновено имат някаква специална подготовка в миналото. Каква е вашата? Военна или полицейска?

— Тайните служби на САЩ — кратко отвърна Шон.

В очите на лейтенанта се появи уважение. В очите на хората му — също.

— И двамата?

Шон кимна.

— И сте охранявали президента?

— Само той — обади се Мишел. — Аз така и не стигнах до Белия дом, преди да напусна.

— А защо напуснахте?

Шон и Мишел си размениха бързи погледи.

— Защото ни дойде много. Искахме да опитаме и нещо друго.

— Ясно.

Четирийсет и пет минути по-късно се появи още една кола. Лейтенантът се обърна да я погледне и обяви:

— Това е полковник Мейхю. Трябва да е натискал газта до ламарината, защото идва чак от Скоухеган.

След тези думи той се обърна и изтича да посрещне началника си. Полковникът беше висок и широкоплещест мъж, запазил стройната си фигура, въпреки че беше надхвърлил петдесет. Очите му бяха умни и проницателни, а поведението — стегнато и делово. Прилича на холивудски актьор, нает да рекламира предимствата на полицейската служба, помисли си Шон.

След като изслуша доклада за инцидента и отиде да огледа трупа, полковникът се обърна и тръгна към тях.

— Кога за последен път имахте контакт с мистър Бърджин? — попита той след официалното представяне.

— Днес следобед, около пет и половина. Обади ми се по телефона. Веднага след това тръгнахме за летището.

— Какво ви каза?

— Определи ни среща в някакъв мотел от веригата „Бед енд брекфаст“, където ни бил запазил стаи.

— Къде по-точно?

— „Мартас Ин“ край Макиас.

— Отлично място — кимна полковникът. — Кухнята е много добра.

— Радвам се да го чуя — обади се Мишел.

— Нещо друго от Бърджин? Имейли, текстови съобщения?

— Нищо. Проверих, преди да се качим на самолета. И още веднъж, след като кацнахме. Опитах се да го хвана някъде към девет вечерта, но никой не ми вдигна. Телефонът му се включи директно на гласова поща и аз му оставих съобщение. Имате ли представа откога е мъртъв?

Полковникът пренебрегна въпроса.

— Някакви други коли по пътя? — попита той.

— Никакви — отвърна Шон. — Само тази на Бърджин. Тук пътищата са абсолютно пусти. Не забелязахме никакви следи зад колата му. Всъщност такива би имало само ако другата кола е изпускала някакви течности.

— Значи нямате представа за къде е пътувал?

— Предполагам за мотела, където имахме среща.

— А знаете ли къде е отседнал? И той ли в „Мартас“?