Шестият

— Дотук с професионалната колегиалност, а? — подхвърли с мрачна ирония Мишел.

— Това не е приятелска надпревара, а разследване на убийство. Дължа любезност единствено на убития ей там, в колата.

След тези думи Мърдок им обърна гръб и се отдалечи.

— Наистина изгубихме симпатиите му — повтори твърдението си Мишел.

— Не го обвинявам. Ние се оказахме на местопрестъплението. Той не ни познава, работи под много силно напрежение. И е прав. Работата му е да разкрие убиеца, а не да завързва приятелства.

— Дойде светкавично, сякаш на крила. Чак от Бостън. Пристигнаха толкова бързо, че почвам да си мисля за хеликоптер. Явно Едгар Рой е техен основен приоритет.

— Питам се защо.

След като двама от криминалистите им взеха съответните проби, двамата се насочиха обратно към колата.

— Моят човек призна, че именно той ви е дал сведенията за ФБР — каза лейтенантът, изравнил крачка с тях. — Благодаря, че го покрихте. Това би могло да сложи край на кариерата му.

— Няма проблем — отвърна Мишел. — Как ти е името?

— Ерик Добкин.

— По всичко личи, че ФБР отново се прави на страшилище, Ерик — подхвърли Шон. — А ние, останалите, трябва да си помагаме, за да се спасим.

— По какъв начин?

— Ако открием нещо, ще ви го предадем.

— Разумно ли е това? Те все пак са ФБР!

— Според мен е разумно. Поне докато не се докаже обратното.

— Но процесът е двустранен — добави Мишел. — Вие също трябва да ни помагате.

— Все пак става въпрос за федерално разследване, госпожо.

— Значи щатската полиция трябва да се оттегли с подвита опашка, така ли? Нима това е вашето мото?

— Не, госпожо! — възрази младежът. — Нашето мото е…

— Semper Aequus. „Винаги справедливи“ — изпревари го тя, замълча за миг, после добави: — Прочетох го някъде.

— Освен това „почтеност, честност, състрадание и достойнство“ — разпалено добави Добкин. — Това са нашите ценности. Не знам как е във Вашингтон, но ние тук държим на тях.

— Това е още една причина да работим заедно.

— Но върху какво? Вие сте били наети от човек, който вече е мъртъв.

— Следователно ще се постараем да открием убиеца му.

— Защо?

— Той беше мой приятел — приведе се към него Шон. — Не знам как е при вас, в Мейн, но там, където съм се родил, ние не изоставяме приятелите си само защото някой ги е убил.

— Разбирам, сър — направи крачка назад Добкин.

— В такъв случай със сигурност ще се видим отново — усмихна се Мишел, извади една от служебните визитки и му я подаде. — Тук са изписани всички номера, на които можеш да ни откриеш.

Мишел запали двигателя и натисна газта. Фордът потегли рязко.

5

Легнаха да спят.

В отделни стаи.

Собственичката мисис Бърк беше на седемдесет и три години и имаше доста старомодни представи за настаняването на гостите си. Държеше да зърне брачните им халки, преди да ги настани в обща стая.

Мишел спа дълбоко, а Шон изобщо не мигна. След два часа въртене в леглото той стана и надникна през прозореца, който гледаше на север, към градчето Истпорт, радващо се на привилегията да посреща слънчевите лъчи първо в цялата територия на Съединените щати. Взе душ и се облече. Един час по-късно се срещна на закуска с все още сънената Мишел.

Мотелът „Мартас Ин“ се оказа удобно и приятно място, съвсем близо до брега. Две минути бяха достатъчни, за да стигнеш до там и да хвърляш плоски камъчета във водата. Храната се сервираше в малка трапезария с чамова ламперия, разположена непосредствено до кухнята. Двамата с Мишел се настаниха на високи плетени столове с кожени облегалки. Изпиха по две големи кафета, след което преминаха към закуската — яйца, бекон и току-що изпечени банички, предварително поляти с разтопено масло.

— Май ще трябва да пробягам поне петнайсет километра, за да изгоря всичките тези калории — отбеляза Мишел, докато си наливаше трета чаша кафе.

— Никой не е казвал, че трябва изядеш всичко — отвърна Шон, оглеждайки празната й чиния.

— Би било излишно, защото храната беше превъзходна. — Тя забеляза местния вестник в ръцете му и попита: — Няма нищо за Бърджин, нали? Било е късно да го вкарат в сутрешното издание.

— Да — отвърна той, остави вестника и придърпа реверите на якето си. — Навън е доста студено. Би трябвало да си взема по-топли дрехи.

— Не провери ли географската ширина, моряко? Това е Мейн. По всяко време може да стане студено.

— Няма ли нещо от новия ни приятел Добкин?

— На моя телефон няма. Вероятно му е рано. А сега казвай какви са плановете. Няма да висим цял ден тук, нали?

— Имаме насрочена среща с Едгар Рой и аз възнамерявам да отида.

— Ще ни пуснат ли без Бърджин?

— Ще видим.

— Наистина ли го искаш? В смисъл добре ли познаваше Бърджин?

Шон сгъна салфетката си, остави я на масата и се огледа. В помещението имаше само още един клиент: облечен в костюм от туид четирийсетгодишен мъж, който отпиваше от чашата горещ чай с елегантно вирнато малко пръстче.

— След напускането на Сикрет Сървис ударих дъното. Бърджин беше първият, който откри, че в резервоарът ми все пак е останало малко гориво — лаконично обясни той.

— Познаваше ли го отпреди? Той знаеше ли какво ти се е случило?