Шоколад

— Но е много мило от ваша страна, че дойдохте да ни посрещнете — продължих ведро. — Може би ще ни помогнете да се сприятелим с местните хора.

Забелязвам, че всъщност наистина прилича на котка: студени светли очи, които никога не се задържат в погледа ти; нервна бдителност, готовност, резервираност.

— Ще направя каквото мога. — Сега, когато е разбрал, че не възнамеряваме да станем част от стадото му, проявява безразличие. Въпреки това съвестта му го подтиква да предложи повече, отколкото е готов да даде. — Имате ли нужда от нещо конкретно?

— Ами не бихме отказали малко помощ — позволих си да вметна. — Нямам предвид вас, разбира се — побързах да допълня, като видях, че се кани да ми отговори. — Но може би познавате човек, който се нуждае от някой лев допълнително? Зидаро-мазач, който да ни помогне да оправим къщата отвътре? — Тук територията със сигурност беше безопасна.

— В момента не се сещам за такъв — Пази се, не бях срещала толкова предпазлив човек. — Но ще поразпитам. — Може пък да го направи. Познава задълженията си към новопристигналите. Но съм убедена, че няма да ми намери помощник. Не е от тия, дето правят услуги безплатно. Очите му отскачат предпазливо към купчинката хляб и сол на прага.

— За късмет — усмихвам се, но лицето му остава каменно. Заобикаля скромния поднос, сякаш е нещо обидно.

— Маман? — Главицата на Анук се появява в рамката на вратата, косата й стърчи на рошави кичури. — Чехълчо иска да си играе навън. Може ли?

Кимам.

— Не излизайте от градината. — Обърсвам зацапания връх на нослето й. — Приличаш на същински гаврош. — Виждам я да хвърля поглед на отеца и възпирам подигравателния й поглед тъкмо навреме. — Анук, запознай се с мосю Рейно. Няма ли да кажеш здрасти?

— Здрасти! — провикна се тя на път към вратата. — И чао! — Размазано кълбо от жълто яке и червен гащеризон и край, няма я, изчезна, пързаляйки се устремно по хлъзгавите плочи. Както се случваше не за пръв път, бях почти убедена, че виждам Чехълчо да офейква заедно с нея — тъмновато петно на фона на мръсния трегер.

— Още е само на шест — казах извинително.

Рейно отвърна със скована кисела усмивка, сякаш първата среща с дъщеря ми потвърждаваше всичките му подозрения спрямо мен.

3 Четвъртък, 13 февруари

Слава богу, свърши се. Посещенията ме уморяват до смърт. Разбира се, нямам предвид теб, mon pere; ежеседмичната ми визита при теб е лукс, може да се каже единственото ми удоволствие. Надявам се цветята да ти харесат. На вид не са кой знае какво, но пък ухаят вълшебно. Ще ги сложа тук, край стола ти, за да можеш да ги виждаш. Гледката към ливадите е прекрасна, по-близката река е Тан, в далечината проблясва Гарона. Можеш почти да си представиш, че сме сами. О, не, не се оплаквам. Не съвсем. Но ти знаеш колко е тежко всичко това за плещите на един човек. Жалките им грижи, недоволствата, глупостта, хилядите тривиални проблеми… Във вторник беше карнавалът. Изглеждат като същински диваци с всичките крясъци и танци. Най-малкият син на Луис Перен, Клод, ме намокри с воден пистолет и какво мислиш каза баща му? Че бил мъничък и имал нужда да си поиграе. Всичко, което искам, е да ги напътствам, mon pere, да ги освободя от греха им. Но те ми се опъват на всяка крачка, като деца, които отказват да ядат пълноценна храна и продължават да набиват неща, от които после им прилошава. Знам, че ме разбираш. Цели петдесет години носеше този товар на плещите си с търпение и сила. Спечели си любовта им. Нима времената са се променили чак толкова? Тук хората ми имат страха, уважават ме… но да ме обичат — не. Вечно намусени, сърдити. Вчера си тръгнаха от службата с пепел на челата8, на лицата им изписани едновременно вина и облекчение. Вървят сами с потиснатите си желания и скрити пороци. Нима не разбират? Бог вижда всичко. Аз виждам всичко. Пол-Мари Муска бие жена си. Плаща с по десет пъти „Аве Мария“ седмично в изповедалнята, после се прибира вкъщи и всичко се повтаря по стария начин. Жена му краде. Миналата седмица отиде на пазара и открадна от една сергия шепа долнопробни бижута. Гийом Дюплеси ме пита дали животните имат душа и като му кажа, че нямат, плаче. Шарлот Едуар си е внушила, че мъжът й си има любовница — аз знам, че е не една, а три, но тайната на изповедта ми затваря устата. Какви деца са само! Въпросите им ме омърсяват и разстройват. Но не мога да си позволя да проявя слабост. Овцете не са онези хрисими, симпатични същества от пасторалните идилии. Всеки селянин ще ти го каже. Те са лукави, понякога жестоки, патологично тъпи. Към снизходителния пастир стадото може да прояви буйство, непокорство. Снизхождение не бих могъл да си позволя. Ето защо веднъж седмично идвам тук. Твоята уста, mon pere, е затворена по-здраво от вратата на изповедалнята. Ушите ти са винаги готови да ме изслушат, сърцето ти е изпълнено с благост. За един час мога да сваля товара от плещите си. Пред теб имам право да греша.