Читаем Шоколад полностью

Камбаната отеква равномерно във варосаните стени на къщите и магазините. От звъна й потръпва дори паважът. Усещам плътния грохот през подметките на обувките си. Нарсис осигури les rameaux — кръстосаните върбови клонки, които раздавам в края на службата и които ще бъдат пазени върху ревери, камини и край легла през цялата Страстна седмица. И на теб ще донеса, pere, също и свещ, която да гори край леглото ти. Не виждам причина да не го правя. Персоналът ме гледа с едва прикрита веселост. Само страхът и уважението пред сана ми ги възпират да не избухнат в смях. Порозовелите лица на сестрите блестят в преглътнати усмивки. В коридора момичешките им гласове набират мощ и образуват фрази, които разстоянието и акустиката в коридорите размиват:

Мисли си, че го чува… ами да… че ще се оправи… Не думай!… Сериозно!… Та той му говори, скъпа… веднъж го чух… да се моли… После момичешки смях: хи-хи-хи! Сякаш изпуснати мъниста върху плочките.

Разбира се, не се осмеляват да ми се смеят в лицето. Правят се на смирени сестри в чистите си бели престилки, косите им са опънати назад под колосаните касинки, очите им гледат в пода. Манастирски чеда, насън да ги бутнеш, ще изрекат добре заучената формула: oui, mon pere, non, mon pere. А в същото време сърцата им ще се пръснат от потисната веселост. Моите енориаши също проявяват подобни отклонения. Хвърлят дръзки погледи по време на проповедите, а веднага след службата се отправят директно към chocolaterie. Днес обаче всичко е наред. Поздравяват ме с респект, почти страхопочитание. Нарсис се извинява, че вейките всъщност не са от върба, а извити и преплетени кедрови клонки.

— Върбата не вирее добре по тези места, pere — обяснява навъсено, както си му е маниерът. — Сланата я убива.

Потупвам го бащински по рамото.

— Не се притеснявай, mon fils81. — Завръщането им в братството ме разтапя, чувствам се добродушен, снизходителен. — Няма за какво да се притесняваш.

Каролин Клермон поема ръката ми между ръкавиците си.

— Прекрасна служба. — В гласа й има топлота. — Толкова прекрасна служба.

Жорж повтаря думите й като ехо. Люк стои от другата й страна с мрачен вид. Зад тях са семейство Дру, и те със сина си. Изглежда глупаво с моряшката си якичка. Не забелязвам Муска сред множеството, но съм сигурен, че не може да е пропуснал службата.

Каролин Клермон ми се усмихва лукаво.

— Май успяхме — казва доволно. — Направихме петиция с над сто подписа…

— За шоколадовия фестивал — прекъсвам я тихо и сърдито. — Но не му е тук мястото да обсъждаме тези неща.

Не разбира намека.

— Разбира се! — възкликва на висок глас. — Разпространихме двеста листовки. Събрахме подписи от половината жители на Ланскене. Посетихме всеки дом — спира и се поправя, — исках да кажа почти всеки дом. — Мазна усмивка. — С няколко очевидни изключения.

— Чудесно. — Нарочно придавам на гласа си сдържаност. — Е, може би ще обсъдим тези неща някой друг път.

Този път схвана намека. Изчерви се.

— Разбира се, pere.

Вярно, права е. Ефектът се вижда. През последните няколко дни почти никой не стъпва в магазина на Роше. В крайна сметка неодобрението на Общинския съвет не е шега работа за такова малобройно общество, мълчаливото неодобрение на Църквата също. Да пазаруваш и да се веселиш, да се тъпчеш директно пред този неодобрителен поглед… Изисква се доста повече смелост, по-отявлено борбен дух, отколкото може да им внуши онези жена. Все пак е тук отскоро. Блудният син се завърна, pere. Инстинктивно. За хората тук Роше е просто едно мимолетно увлечение, нищо повече. Вече всички тръгват в правилната посока. Не се лъжа, че го правят, подтиквани от някакви възвишени чувства, от разкаяние или набожност — овцете не се славят с особен ум. Но инстинктите, възпитавани у тях още от люлката, са достатьчно силни. Краката им сами ги водят към дома, дори мислите им да са другаде. Днес изпитах внезапен прилив на обич към тях, към своето паство, към енориашите си. Иска ми се да стисна ръцете им в своите, да докосна топлата им, неразумна плът, да се опия от тяхното благоговение и вяра.

За това ли се молих, pere? Това ли бе урокът, който трябваше да науча? Претърсвам тълпата за Муска. Винаги идва на църква в неделя, не може да е пропуснал… Но не го виждам и когато потокът се поразреди. Не си спомням да е взел причастие. А със сигурност не би си тръгнал, без да размени няколко думи с мен. Може би още е вътре, казвам си. Преживя тежко тая история с жена му. Може би има нужда от помощта ми.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Зулейха открывает глаза
Зулейха открывает глаза

Гузель Яхина родилась и выросла в Казани, окончила факультет иностранных языков, учится на сценарном факультете Московской школы кино. Публиковалась в журналах «Нева», «Сибирские огни», «Октябрь».Роман «Зулейха открывает глаза» начинается зимой 1930 года в глухой татарской деревне. Крестьянку Зулейху вместе с сотнями других переселенцев отправляют в вагоне-теплушке по извечному каторжному маршруту в Сибирь.Дремучие крестьяне и ленинградские интеллигенты, деклассированный элемент и уголовники, мусульмане и христиане, язычники и атеисты, русские, татары, немцы, чуваши – все встретятся на берегах Ангары, ежедневно отстаивая у тайги и безжалостного государства свое право на жизнь.Всем раскулаченным и переселенным посвящается.

Гузель Шамилевна Яхина

Современная русская и зарубежная проза
Уроки счастья
Уроки счастья

В тридцать семь от жизни не ждешь никаких сюрпризов, привыкаешь относиться ко всему с долей здорового цинизма и обзаводишься кучей холостяцких привычек. Работа в школе не предполагает широкого круга знакомств, а подружки все давно вышли замуж, и на первом месте у них муж и дети. Вот и я уже смирилась с тем, что на личной жизни можно поставить крест, ведь мужчинам интереснее молодые и стройные, а не умные и осторожные женщины. Но его величество случай плевать хотел на мои убеждения и все повернул по-своему, и внезапно в моей размеренной и устоявшейся жизни появились два программиста, имеющие свои взгляды на то, как надо ухаживать за женщиной. И что на первом месте у них будет совсем не работа и собственный эгоизм.

Кира Стрельникова , Некто Лукас

Современная русская и зарубежная проза / Самиздат, сетевая литература / Любовно-фантастические романы / Романы
Дети мои
Дети мои

"Дети мои" – новый роман Гузель Яхиной, самой яркой дебютантки в истории российской литературы новейшего времени, лауреата премий "Большая книга" и "Ясная Поляна" за бестселлер "Зулейха открывает глаза".Поволжье, 1920–1930-е годы. Якоб Бах – российский немец, учитель в колонии Гнаденталь. Он давно отвернулся от мира, растит единственную дочь Анче на уединенном хуторе и пишет волшебные сказки, которые чудесным и трагическим образом воплощаются в реальность."В первом романе, стремительно прославившемся и через год после дебюта жившем уже в тридцати переводах и на верху мировых литературных премий, Гузель Яхина швырнула нас в Сибирь и при этом показала татарщину в себе, и в России, и, можно сказать, во всех нас. А теперь она погружает читателя в холодную волжскую воду, в волглый мох и торф, в зыбь и слизь, в Этель−Булгу−Су, и ее «мысль народная», как Волга, глубока, и она прощупывает неметчину в себе, и в России, и, можно сказать, во всех нас. В сюжете вообще-то на первом плане любовь, смерть, и история, и политика, и война, и творчество…" Елена Костюкович

Гузель Шамилевна Яхина

Проза / Современная русская и зарубежная проза / Проза прочее