Шоколад

„Два пъти «Аве Мария».“ Боже, тази жена. През решетката усещам гладните й, пълни с обожание очи. Прави се на наскърбена от острата ми реакция.

„Разбира се, mon pere.“

„И не забравяй защо постим преди Великден. Не от суета. Не за да впечатлим приятелите си. Не и за да се поберем в скъпата модна линия на следващата лятна колекция.“ Държа се преднамерено грубо. Тя го иска.

„Да, аз наистина съм суетна, нали?“ Приглушен стон, сълза, изтрита деликатно с крайчеца на зелена кърпичка. „Аз съм само една глупава суетна жена.“

„Помни нашия Господ Бог. Неговата саможертва. Неговото смирение.“ Усещам парфюма й, ухае на цветя, твърде силен в приглушения мрак. Питам се дали това е изкушение. Ако е така, значи съм от камък.

„Четири пъти «Аве Мария».“

Някакво отчаяние. Разяжда душата, унищожава я частица по частица, както една катедрала може да бъде сравнена със земята с течение на времето, разядена от прах и песъчинки. Усещам какстта, радостта, вярата ми. Би трябвало да ги поведа през изпитанията, през пустошта. А в замяна — това. Вяла процесия от лъжци, прелюбодейци, лакомници и жалки себеизмамници. Борбата между доброто и злото е принизена до една дебела жена, застанала пред магазин за шоколад, която с жалка нерешителност се пита: „Да го направя ли, или да не го направя?“ Сатаната е страхливец, не смее да покаже лицето си. Безплътен е, разпада се на милион парченца, които разяждат кръвта, душата като червеи. Ние с теб сме родени твърде късно, mon pere. Суровият, чист свят на Стария завет ме зове. Тогава всеки си знаеше мястото. Сатаната се разхождаше сред нас в плът. Вземахме трудни решения, жертвахме децата си в Божието име. Обичахме Бога, но още повече се страхувахме от Него.

Не си мисли, че обвинявам Виан Роше. Всъщност почти не мисля за нея. Тя е просто едно от влиянията, срещу които трябва да се боря ежедневно. Но мисълта за този магазин с неговата карнавална одежда, намигване срещу лишението, срещу вярата… Докато извръщам глава, застанал на прага на църквата, за да посрещна енориашите си, долавям движение отсреща. Опитай ме. Пробвай ме. Вкуси ме. В затишието между куплетите на един химн прозвучава клаксонът на куриерската кола, спряла отпред. По време на проповедта — на самата проповед, mon pere! — млъквам насред фразата, убеден, че чувам шумолене на станиол.

Тази сутрин проповядвах с повече жар от обичайното, макар хората да не бяха много. Утре ще ги накарам да си платят. Утре, в неделя, когато магазините са затворени.

6 Събота, 15 февруари

Днес учебните занятия свършиха по-рано. До дванайсет улицата се изпълни с каубои и индианци в ярки якета и сини дънки, метнали през рамо ученическите си чанти — по-големите, вдигнали яки, смучеха забранени цигари и хвърляха по някое и друго небрежно око към магазина. Направи ми впечатление едно момче, което вървеше само. Беше спретнато и чисто, със сиво сако и барета, ученическата му чанта легнала симетрично върху слабичките му рамене. За миг погледът му се спря върху витрината на La Celeste Praline, но слънцето блестеше в стъклото и не можах да видя израза на лицето му. В следващия миг до него се спряха четири деца на възрастта на Анук и той отмина. На прозореца залепнаха две нослета, веднага след това хлапетата се скупчиха в кръг и изпразниха джобовете си, за да проверят наличните ресурси. Момент на колебание, докато решат кого да изпратят вътре. Престорих се на заета и не вдигнах глава иззад щанда.

— Мадам? — Гледаше ме мъничко смугло личице с подозрителни очички. Разпознах вълка от карнавалното шествие.

— Да видим, така като те гледам, най-много си падаш по карамелизираните бонбони с фъстък — запазих напълно сериозен вид, знаейки, че изборът на лакомства е сериозна работа. — Цената им е добра, лесно се разделят между приятели, не се топят в джобовете и за пет франка можеш да купиш — разперих ръце — поне толкова. Какво ще кажеш?

В отговор не получих усмивка, само кимване, като между делови партньори. Монетата беше топла и леко влажна. Пое внимателно пакета.

— Харесва ми шоколадовата къщичка на витрината — рече сериозно. Другите три деца, които стояха скупчени на прага, сякаш за да си дават взаимно кураж, кимнаха свенливо. — Суперска е.

Жаргонната думичка бе произнесена някак предизвикателно, като дим от непозволена цигара. Усмихнах се.

— Наистина е суперска — съгласих се. — Ако искаш, като разваля витрината, може да доведеш приятелите си и да ми помогнете да я изядем.

Ококорени очи.

— Супер!

— Супер яко!

— Кога?

Свих рамене.

— Анук ще ви каже — обърнах се към всички. — Дъщеря ми.

— Знаем. Видяхме я. Не ходи на училище. — Последното прозвуча с лека завист.

— Ще тръгне от понеделник. Жалко, че още си няма приятели тук, понеже й казах, че ще може да си кани гости. Нали разбирате, да помагат с витрините.

Посурнаха се крака, лепкави ръце изскочиха от джобовете, бутане и суетене кой да е пръв.

— Можем…

— Бих могъл…

— Аз съм Жано…

— Клодин.

— Люси.