Шоколад

Много внимателно отстранявам хартията, която закрива витрината. Чува се тих, дрезгав звук, оставям я встрани, напрягам слух да чуя признаци на движение горе. Мъртвешка тишина. Фенерчето попада върху витрината, за миг почти забравям защо съм дошъл. Непоносимо изобилие. Захаросани плодове и марципанени цветя, планини от шоколади във всякакви форми и цветове. Изведнъж ме зяпват безброй зайчета, патици, квачки, пиленца, агнета… шоколадовите им весело тъжни очи ме пронизват, сякаш древни китайски армии, над всичко се извисява женска статуя, грациозните кафяви ръце държат шоколадов житен клас, буйната коса се спуска върху раменете, около зениците на очите има бяло. Ароматът на шоколад е неустоим, богатото плътно ухание прокарва в гърлото изискана сладостна нишка. Жената с житния клас се усмихва едва доловимо, сякаш прониква в душата ми.

Опитай ме. Пробвай ме. Вкуси ме.

Тук, в самото гнездо на изкушението, този рефрен е по-силен отвсякога. Накъдето и да протегна ръка, пръстите ми ще потънат в забранения плод, ще усетят тайната му плът. Тази мисъл забива в тялото ми хиляди жила.

Опитай ме. Пробвай ме. Вкуси ме.

Никой не би устоял.

Опитай ме. Пробвай ме. Вкуси…

Защо не?

05,40 ч.

Ще взема първото, до което се докоснат пръстите ми. Не бива да се увличам. Само един шоколад. Всъщност няма да е кражба, а спасение: единствен избраният сред своите братя ще оцелее от унищожението. Ръката ми се движи сама, независимо от тялото. Гладно насекомо над планина от лакомства. Скрити са в плексигласови подноси с капаци. Върху всеки поднос с красив и четлив почерк е изписано съответното име. Дори само имената са умопомрачителни. Крекер „Битер портокал“. Кайсиева кифличка с марципанова глазура. Cerisette russe96. Трюфел с бял ром. Manon blance. Венерини зърна. Усещам как се изчервявам под маската. Как може човек да си поръча сладкиш с подобно име? Но изглеждат превъзходно, пухкаво бели на светлината на фенерчето, на върха с по-тъмен шоколад. Взимам една от подноса. Задържам я пред носа си, мирише на сметана и ванилия. Никой няма да разбере. Давам си сметка, че не съм ял шоколад от дете, от толкова отдавна, че даже съм забравил вкуса му. Пък и тогава е било някакъв евтин chocolat a croquet97, петнайсет процента какао, най-много двайсет, а след като го сдъвчеш, в устата ти остава лепкав вкус на мазнина и захар. Веднъж-дваж пъти съм си купувал „Сушард“ от пазара, но тъй като цената му бе пет пъти по-висока от на другия, това бе лукс, който рядко можех да си позволя.

Сега е съвсем различно. Кратката съпротива на шоколадовата черупка в момента, когато се допира до устните, мекият пълнеж вътре… Различавам пластове различни аромати, като уханния букет в доброто вино, тънка горчива нишка, плътността на прясно смляно кафе. Топлината съживява благоуханието и то изпълва ноздрите ми, сладострастният зъл дух на вкуса изтръгва от устните ми стон.

05,45 ч.

Посягам към друг вид, като си казвам, че няма никакво значение. Отново се отплесвам по имената. Creme de cassis. Букет от три вида ядки. Вземам тъмно топченце от поднос с надпис „Пътуване на Изток“. Хрупкаво тесто в твърда захарна черупка, потича струйка богат на аромати алкохол — санталово дърво, канела и липа срещу кедър и бахар. Протягам се към друг поднос с надпис Peche au miel millefleurs — резенче праскова, топнато в мед и eau-de-vie98, върху шоколадовата глазура захаросана пръчица плод. Поглеждам си часовника. Има още време.

Знам, че трябва да започна справедливото си дело незабавно. Витрината, макар и объркваща, не може да побере всички поръчки, които видях да се струпват пред вратата й тази седмица. Сигурно има таен склад, където държи шарените кутии, запасите си. Това тук е само фасадата. Грабвам една amandine99 и я пъхам в устата си, за да освежи паметта ми. После карамелен фондан. Manon blanc, шприцован с прясна сметана и бадем. Толкова малко време, а има още толкова много за опитване. Ще свърша за пет минути, може би по-малко. Само да разбера къде е мястото. Последен шоколад, за късмет, и тръгвам. Само още един.

05,55 ч.

Също като в един от сънищата ми. Въргалям се в шоколад. Представям си се в поле от шоколади, на плаж от шоколади, наслаждавам се, потъвам, ям лакомо. Вече няма време да се заглеждам по надписите. Тъпча всичко наред. Свинята губи разсъдъка си пред лицето на толкова много наслада, превръща се в истинска свиня и макар нещо в дълбините на съзнанието ми да крещи да спра, вече не мога. Веднъж започнал, няма връщане. Това няма нищо общо с глада; тъпча, тикам в устата си с пълни шепи, бузите ми ще се пръснат. За една ужасна секунда си представям Арманд, която се е върнала за мен, вероятно за да ме прокълне със собствената си болест. Смърт чрез лакомия. Докато ям, се чувам как издавам звуци — стенещи, изпълнени с копнеж звуци на екстаз и отчаяние, сякаш свинята в мен най-сетне е намерила гласа си.

06,00 ч.