Шоколад

Все пак обаче чувствам напредък. Анонимността на хотелските стаи, неоновите светлини, придвижването от север на юг при всяка нова хвърлена карта не са за нас. Поне се изправихме лице в лице с Черния призрак, двете с Анук, най-сетне видяхме истинската му същност: един глупак, който лъже самия себе си, една карнавална маска. Не можем да останем тук вечно. Но може би той е прокарал път за нас и ще се установим другаде. В някое крайбрежно градче, защо не. Или селце край реката с царевични ниви и лозя околовръст. Имената ни ще са други. Името на магазина ни също. Може би „La Truffe Enchantee“100. Или „Tentations Divines“101, в памет на Рейно. И този път ще можем да отнесем със себе си една голяма част от Ланскене. Стискам подаръка на Арманд в ръката си. Монетите са тежки, плътни. Златото е с червеникав оттенък, почти като цвета на косата на Рижия. Пак се питам как е разбрала. Докъде точно стига нейният поглед. Друго дете, този път не без баща, дете от някой добър човек, дори той никога да не разбере. Питам се дали ще е с неговата коса, с острите му очи. Вече съм убедена, че ще е момиче. Дори знам името й.

Има неща, които можем да изоставим. Черния призрак го няма. Гласът ми като че ли е станал по-уверен, по-дързък. В него се усеща нотка, която, ако се заслушам внимателно, съм сигурна, че ще разпозная. Нотка на непокорство, дори въодушевление. Страховете ми ги няма. Теб също те няма, маман, въпреки че винаги ще те чувам да ми говориш. Вече няма да се страхувам от образа си в огледалото. Анук се усмихва насън. Можех да остана, маман, тук имаме дом, приятели. Ветропоказателят пред прозореца ми се върти, върти. Представям си, че го слушам седмица след седмица, година след година. Представям си, че поглеждам през прозореца в една зимна утрин. Новият глас в мен избухва в смях, звукът е нещо като завръщане у дома. Новият живот в мен се завърта леко, сладостно. Анук бълнува, от устата й се ронят безсмислени звуци. Малките й ръчички се впиват в рамото ми.

— Моля те — гласът й потъва в пуловера ми. — Попей ми, маман — отваря очи. Земята, видяна от голяма височина, има същия зеленикавосинкав оттенък.

— Добре.

Тя се унася, а аз подхващам тихичко:

„V’la l’bon vent, v’la l’joli vent
V’la l’bon vent, ma vie m’appelle…“

С надеждата, че този път ще е приспивна песен. Че вятърът няма да чуе. Че този път… моля те, само този път… ще си тръгне без нас.