Шоколад

Малко по-надолу започва блатистият район. Някои от постройките са издигнати върху самата река, кацнали на платформи от прогнили талпи; по дължина на каменното корито има още десетки; дългите пръсти на влагата, пробили ленивите води, се протягат към мъничките им високи прозорчета. В град като Ажен „Les Marauds“ би бил туристическа атракция с чудатия си вид и внушението за упадък и разложение. Но туристи тук не идват. Жителите на „Les Marauds“ са клошари, преживяващи с онова, което успеят да измъкнат от реката. Много от къщите тук са запустели; върху хлътналите стени расте бъз. Затворих „La Praline“ за два часа на обяд и двете с Анук отидохме да се разходим към реката. В зелената тиня край водата шляпаха група кльощави хлапета; дори през февруари по тези места се усещаше възкиселата воня на канализация и гнилоч. Бе студено, но слънчево. Анук беше навлякла червените си вълнени палто и шапка, тичаше между камъните и подвикваше на Чехълчо, който я следваше по петите. Толкова свикнах с Чехълчо — и с останалите членове на странната менажерия, която следва бодрото й присъствие, — че в подобни моменти го виждам почти ясно; Чехълчо с умните си очи и сиви бакенбарди, светът изведнъж се озарява, сякаш някаква странна метаморфоза ме превръща в Анук, започвам да гледам с нейните очи, да я следвам в пътешествията й. В подобни моменти чувствам, че съм готова да умра от любов по нея, моята мъничка пътешественичка; сърцето ми притупва, изпълнено с ужас, единственото спасение е и аз да се впусна в бяг, червеното ми палто се развява на раменете ми като криле, косата ми е опашка на комета в перестото синьо небе.

Черна котка ми мина път. Спрях и се завъртях по посока, обратна на часовниковата стрелка, пеейки заклинанието:

„Ou va-t-i, mistigri?
Passe sansfairede mal ici.“18

Анук дойде при мен и котката започна да мърка, изтърколи се по гръб в прахта, готова за ласки. Тъкмо се бях навела, когато забелязах дребна стара женица да ме наблюдава с любопитство от ъгъла на една къща. Черна пола, черно сако, сребриста коса, сплетена на плитка и прилежно прибрана в сложен кок. Очите й са остри и черни като на птица. Кимвам й.

— Ти си от la chocolaterie19 — подхваща. Наглед я преценявам към осемдесетте, но независимо от възрастта гласът й е младежки, трепти отчетливо с грубоватите мелодични нотки на Midi20.

— Да, така е — представям се.

— Арманд Воазен — казва. — Живея ей там — посочва с глава една от къщите на реката, с по-приличен вид от другите, прясно варосана, в сандъчетата по прозорците аленее мушкато. След това добави с усмивка, която набразди восъчното й лице на милион бръчици: — Видях магазина ти. Чуден е, не мога да не ти го призная, ама за такива като нас няма смисъл. Прекалено е гиздав — в гласа й нямаше неодобрение, само полукомичен фатализъм. — Чувам, че наш’то падре вече те е намеркал — добави злостно. — Предполагам мисли, че е неудачно да има магазин за шоколад насред площада — хвърли ми още един от онези подигравателни, насмешливи погледи. — Знае ли, че си вещица?

Вещица, вещица. Не намери правилната дума, но знам какво има предвид.

— Защо мислиш така?

— Ми то е очевидно. Предполагам защото взаимно се разпознават — и се засмя, сякаш засвири оркестър от побеснели цигулки. — Падрето не вярва в магии. А честно да ти кажа, не съм убедена, че вярва и в Господ. — В гласа й се долавяше едновременно снизхождение и пренебрежение. — Бая още има да учи тоз човек, нищо че е със степен по теология. И глупавата ми дъщеря също. Човек не получава научни степени в живота, нали така? — съгласих се и я попитах дали познавам дъщеря й. — Предполагам. Каро Клермон. Най-празноглавата бучка глупост в цял Ланскене. Думи, думи, думи и нито капка мозък — забеляза усмивката ми и кимна ведро: — Не се тревожи, скъпа, на моята възраст вече нищо не мож ме обиди. Пък и к’во да ти кажа, метнала се е на баща си. Това ми е голямата утеха — закачлив поглед: — Тук нямаме много развлечения. Особено като човек стане на възраст — млъкна и пак впи очи в мен: — Ама така като те гледам, май нещата ще се променят.

Ръката й докосна моята като хладен дъх. Опитах се да уловя мислите й, да разбера дали не ме взема на подбив, но всичко, което успях да усетя, бе жизнерадостност и топлота.

— Обикновен магазин за шоколад — усмихнах се.

— Май наистина ме мислиш за вчерашна — изкикоти се Арманд.

— Но, мадам Воазен…

— Арманд — черните й очи заблестяха радостно. — Така се чувствам млада.

— Добре. Но наистина не разбирам защо…

— Знам какъв вятър те довя. Почувствах го. Mardi Gras, карнавалът. „Les Marauds“ бъкаше от празнуващи: цигани, испанци, калайджии, pieds-noirs21 и неканени гости. Познах ви веднага — теб и малкото ти момиченце. Какви имена сте си избрали този път?

— Виан Роше — отвърнах с усмивка. — А това е Анук.

— Анук — повтори си Арманд. — А малкият сив приятел? Очите ми вече не са същите. Какво е той? Котка? Катерица?

Анук разтърси къдравата си главица.

— Заек — отвърна хем игриво, хем леко възмутено. — Казва се Чехълчо.