Читаем Шоколад полностью

— Имате предвид в неделя? — опитвам се гласът ми да звучи възможно най-невинно. — Помислих си, че може да се възползвам от потока след вашата служба.

Уж невинната подигравка не му направи никакво впечатление.

— В първата неделя от поста? — звучеше така, като че ли се забавлява, но зад ведрия тон усетих надменност и презрение. — Не бих изказал подобно предположение. Хората в Ланскене са най-обикновени, мадам Роше — продължи. — Набожни са — акцентира върху думата леко, учтиво.

— Мадмоазел, ако обичате — малка победа, но достатъчна, за да сломя увереността му. Очичките му се стрелнаха към Анук, която си седеше на високия стол край бара и стискаше в ръка чашата шоколад. Беше омазана до ушите в пяна и аз отново усетих ръжена на скрита тревога — паниката, необяснимия ужас, че може да я загубя. Но заради кого? Отхвърлих мисълта с нарастваща ярост. Заради кого! Нека само опита.

— Разбира се — отвърна благо той. — Мадмоазел Роше. Моите извинения.

Усмихнах се медено на неодобрението в гласа му. Нещо в мен продължаваше да го ухажва по перверзен начин. Гласът ми, с една идея по-силен от необходимото, придоби безпардонна самоувереност, предназначена да прикрие страха ми.

— Прекрасно е из тези провинциални райони да срещнеш човек, който те разбира — заслепих го с най-агресивната си, най-лъчиста усмивка. — Искам да кажа, в града, където съм свикнала да живея, никой не обръща внимание на такива неща. Но тук… — успях да си придам едновременно разкаян и небрежен вид. — Нали разбирате, мястото е просто мечта, хората се оказаха толкова любезни… толкова старомодни… Но все пак не е Париж, нали?

Рейно изрази съгласието си, като пусна възможно най-незабележимата усмивка.

— Това, дето се говори за хората на село, си е съвсем така — продължих аз. — Тук всеки си пъха носа в чуждите работите! Обяснявам си го с липсата на достатъчно забавления. Три магазина и църква. Искам да кажа… Всичко това, разбира се, ви е известно — завърших с усмивка.

Рейно кимна мрачно.

— Може би все пак ще ми обясните, мадмоазел…

— О, наричайте ме Виан — прекъснах го.

— … защо дойдохте в Ланскене? — тонът му бе пропит е неодобрение, устните му повече от всякога приличаха на затворена стрида. — Както сама споменахте, тук е малко по-различно от Париж — очите му показваха категорично, че разликата е в полза на Ланскене. — Бутик като този — една елегантна ръка се плъзна по вътрешността на помещението и съдържащото се в него с вяло безразличие, — такъв строго специализиран магазин, би бил по-успешен… по-уместен, в града. Убеден съм, че в Тулуза или дори в Ажен…

Изведнъж разбрах защо от сутринта в магазина ми не бе влязъл нито един клиент. Тази дума — уместен — звучеше смразяващо и осъдително като тежка пророческа клетва.

Отново разперих пръсти срещу него, под щанда. Рейно се плесна по тила, сякаш го бе ухапало насекомо.

— Не смятам, че единствено градовете имат право на забавления — срязах го аз. — Всеки има нужда от мъничко лукс, от грижа за собствените си желания и потребности. Поне от време на време.

Рейно не отвърна. Предполагам не беше съгласен с мен. Казах му го.

— Вероятно в сутрешната ви проповед е било изложено точно противоположното становище? — втурнах се смело напред. След малко, понеже продължаваше да мълчи, добавих: — И все пак съм убедена, че в този град има достатъчно място и за двама ни. Свободен пазар, нали така?

По израза му видях, че разбира отправеното предизвикателство. За миг задържах очи в погледа му, освободих юздите на омразата си. Рейно отскочи назад, сякаш усмивката ми го бе зашлевила през лицето.

— Разбира се — меко.

О, как добре ги познавам тези като него. Двете с майка сме ги срещали достатъчно по време на обиколките си из Европа. Същите учтиви усмивки, презрение, безразличие. Пред претъпканата катедрала в Реймс пухкава женска ръка изпуска дребна монета. Докато малката Виан скача да я вземе и голите й колене остъргват прашния под, група монахини й отправят укорителни погледи. Мъж в черно расо разговаря гневно и разпалено с майка ми. Тя изскача пребледняла от сянката на църквата, стискайки ръката ми до болка… По-късно разбрах, че е искала да се изповяда при него. Какво я е накарало да го стори? Вероятно самотата; необходимостта да поговориш с някой, да се довериш на човек, който не ти е любовник. На някой, чието лице ти показва разбиране. Но нима не е видяла? Лицето му, вече не толкова разбиращо, разкривено в яростно безсилие. Това е грях, смъртен грях… Трябвало да остави детето си на грижите на добри хора. Ако обича поне малко… как се казва? Ан? Ако я обича, трябва, трябва да направи тази жертва. Знаел един приют, където щели да се погрижат за малката. Стисна я за ръката, без малко да й потроши пръстите. Обича ли детето си? Иска ли Ан да бъде спасена? Иска ли? А?

Онази нощ майка ми плака, люлеейки ме в прегръдката си. На сутринта напуснахме Реймс по-крадешком от всякога, тя ме притискаше към себе си като откраднато съкровище, очите й бяха горещи и плахи.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Айза
Айза

Опаленный солнцем негостеприимный остров Лансароте был домом для многих поколений отчаянных моряков из семьи Пердомо, пока на свет не появилась Айза, наделенная даром укрощать животных, призывать рыб, усмирять боль и утешать умерших. Ее таинственная сила стала для жителей острова благословением, а поразительная красота — проклятием.Спасая честь Айзы, ее брат убивает сына самого влиятельного человека на острове. Ослепленный горем отец жаждет крови, и семья Пердомо спасается бегством. Им предстоит пересечь океан и обрести новую родину в Венесуэле, в бескрайних степях-льянос.Однако Айзу по-прежнему преследует злой рок, из-за нее вновь гибнут люди, и семья вновь вынуждена бежать.«Айза» — очередная книга цикла «Океан», непредсказуемого и завораживающего, как сама морская стихия. История семьи Пердомо, рассказанная одним из самых популярных в мире испаноязычных авторов, уже покорила сердца миллионов. Теперь омытый штормами мир Альберто Васкеса-Фигероа открывается и для российского читателя.

Альберто Васкес-Фигероа

Проза / Современная русская и зарубежная проза / Современная проза