Шоколад

Поклащам глава в отговор на притеснението му. Има малко личице с фини черти. Той е от онези хора, които разделят всяка бисквитка на две и запазват половината за по-късно.

— Струва ми се, че и двамата трябва да се грижите по-добре за себе си.

Гийом почесва Чарли зад ухото. Кучето има апатичен вид, изобщо не проявява интерес към съдържанието на поставения до него пакет с месо.

— Ще се оправим — усмивката блясва едновременно с лъжата му. — Наистина — допива чашата си chocolat espresso. — Беше превъзходно — казва както винаги. — Моите поздравления, мадам Роше.

Отдавна съм се отказала да настоявам да ме нарича Виан. Чувството му за благоприличие не го позволява. Оставя парите на бара, наглася старата си филцова шапка и отваря вратата. Чарли се надига и се затътря след господаря си, леко наведен на една страна. Почти моментално след като вратата се затваря зад тях, виждам как Гийом се спира и вдига Чарли на ръце.

По обед влиза друг посетител. Разпознавам я веднага въпреки безформеното мъжко палто, което е навлякла. Умното, набраздено като зимна ябълка лице, скрито под черна сламена шапка, дългите черни поли и тежките ботуши.

— Мадам Воазен! Каза, че ще минеш някой път, и ето те тук! Нека ти предложа нещо за пиене — от единия до другия край на магазина се плъзват будни погледи на разбирач. Усещам как поглъща всичко. Очите й се спират на изработеното от Анук меню.

„chocolat chaud 10 F

chocolat espresso 15 F

chococcino 12 F

mocha 12 F“

Кимва одобрително.

— Толкова години минаха, откакто не съм виждала подобно нещо — отронва. — Почти бях забравила, че съществуват такива местенца — гласът й кипи от енергия, в движенията й се усеща мощ, нехарактерна за годините й. Устните й имат същата насмешлива извивка като на майка ми. — Някога обожавах шоколада.

Докато й наливам висока чаша мока и добавям няколко капки kahlua32 в пяната, тя оглежда високите столове с известно подозрение.

— Нали не си мислиш, че ще се изкатеря чак дотам?

Засмивам се.

— Ако знаех, че ще дойдеш, щях да купя специална стълба. Почакай — влизам в кухнята и донасям оранжевия фотьойл на Поату. — Пробвай тук.

Арманд сяда тежко и поема чашата с две ръце. Изглежда нетърпелива като дете, очите й блестят, лицето й излъчва възхищение.

— Ммм — това е повече от висока оценка. Почти благоговение. — Мммммм — опитва със затворени очи. Удоволствието й почти ме плаши.

— Ето това е нещо истинско, нали? — замълча за миг, присвила замислено проницателните си очи. — Има сметана, и… канела, струва ми се, и… какво друго? Tia Maria?33.

— Топло.

— Забраненият плод винаги е по-вкусен — оповестява Арманд и доволно избърсва полепналата по устните си пяна. — Но това — лакома глътка — е по-добро от всичко, което мога да си спомня, дори от детството. Сигурно съдържа десет хиляди калории. Повече.

— Защо да трябва да е забранено? — не мога да сдържа любопитството си. Мъничка и топчеста като яребица, тя изобщо не ми прилича на вечно загрижената за фигурата си дъщеря.

— О, докторите — махва с ръка Арманд. — Нали ги знаеш. Какво ли не приказват — спира, за да отпие нова глътка през сламката. — О, толкова е хубаво. Хубаво. Каро от години се опитва да ме натика в приют. Хич не й се нрави да й се мотая наблизо. Не обича да й се напомня откъде произхожда — залп от смях. — Болна съм била. Не можела да се грижи за мен. Праща ми оня нещастник доктора да ми казва к’во можело и к’во не можело да ям. Да си рече човек, че искат да живея вечно.

Усмихвам се.

— Сигурна съм, че Каролин много те обича.

Арманд ме стрелва с подигравателен поглед.

— О, нима си сигурна! — залива ме с вълна от неприличен кикот. — Не на мене тия, малката. Знаеш прекрасно, че дъщеря ми не обича никого другиго, освен себе си. Не съм глупачка — пауза, после присвива умните си, предизвикателни очи срещу мен. — Мен ме интересува момчето.

— Момчето ли?

— Люк, така се казва. Внукът ми. Ще стане на четиринайсет през април. Може да си го мяркала по площада.

Спомням си го смътно — безцветен, твърде изряден в изгладените си платнени панталони и сако от туид, хладни сиви очи под провиснал перчем. Кимам.

— Писах го за свой наследник — продължава Арманд. — Половин милион франка. За временно попечителство до осемнайсетия му рожден ден — свива рамене: — Не се срещаме — добавя кратко. — Каро не дава.

— Виждала съм ги заедно.

Сега вече си спомням: момчето е подхванало майка си подръка, докато отиват към църквата. Единствен той от всички деца в Ланскене не си е купувал лакомства от „La Praline“, макар да ми се струва, че съм го засичала да поглежда към витрината веднъж-дваж.

— За последно дойде да ме види, когато беше на десет — гласът на Арманд стана необичайно монотонен. — За него това сигурно са сто години — допи си шоколада и шумно върна чашата на плота. — Спомням си, че беше на рождения му ден. Подарих му книга със стихотворения на Рембо. Беше много… мил — в гласа й се усещаше горчивина. — След това, разбира се, съм го виждала няколко пъти на улицата. Не мога да се оплача.