Шоколад

Сестрата се опитва да привлече вниманието ми. Мисли си, че те уморявам. Как изобщо ги изтърпяваш с пронизителните им гласове и сестрински номера? Струва ми се, че е време за почивка. Лукавството й е възмутително, непоносимо. Но въпреки това знам, че няма лоши намерения, очите ти ми го показват. Прости им, те не знаят какво вършат. Не го правя от любезност. Идвам тук за собственото си облекчение, не за твоето. И при все това ми се ще да вярвам, че посещенията ми ти доставят удоволствие, държат те близко до острите ръбове на един свят, станал отпуснат и безличен. Телевизия по един час вечер, обръщане по пет пъти на ден, храна през тръбичка. Разговори в твое присъствие, сякаш си някаква вещ — Чува ли ни? Мислите ли, че разбира? — никой не ти иска мнението, не се съобразява с него… Да си откъснат от всичко и въпреки това да усещаш, да мислиш. Това е истинският ад, лишен от безвкусицата на средновековните схващания. Загубата на контакт. И въпреки всичко се обръщам към теб, за да ме научиш как да общувам. Да ме научиш на надежда.

4 Петък, 14 февруари Свети Валентин

Човекът с кучето се казва Гийом. Вчера ми помогна с багажа, а днес е първият ми клиент. Дойде заедно с любимеца си, Чарли, и ме поздрави със свенлива учтивост, граничеща с изисканост.

— Прекрасно е — каза той, след като огледа обстановката, — сигурно цяла нощ сте се бъхтили да постигнете този резултат.

Засмях се.

— Промяната е невероятна — продължи Гийом. — Как да ви кажа, не знам защо, но си мислех, че пак ще е фурна.

— Какво, да съсипя бизнеса на мосю Поату? Сигурна съм, че щеше да ми благодари, като се има предвид как го върти лумбагото и при тази жена инвалид, дето спи лошо.

Гийом се наведе да затегне каишката на Чарли, но забелязах как очите му проблясват.

— Явно сте се запознали — рече.

— Да. Дадох му своята рецепта за tisan9 преди лягане.

— Ако има ефект, ще ви е верен до гроб.

— Има — отвърнах. После посегнах под щанда и извадих малка розова кутийка, завързана със сребърна празнична панделка. — Заповядайте. Това е за вас — моят пръв клиент.

Гийом като че ли се постресна.

— Наистина, мадам, не…

— Виан. Държа да го вземеш — пъхнах кутията в ръцете му. — Ще ти харесат. От любимите ти са.

Той отвърна с усмивка.

— Откъде знаеш? — запита, докато внимателно поставяше кутията в джоба си.

— Ами просто знам — отвърнах загадъчно. — Познавам любимите лакомства на всеки. Довери ми се, тези са точно за теб.

Табелата бе завършена чак около обед. Жорж Клермон дойде лично да я закачи и през цялото време се извиняваше за закъснението. Яркочервените кепенци изпъкваха страхотно на фона на прясно варосаната фасада. Нарсис, като не преставаше да мърмори под сурдинка за проточилите се студове, донесе свежи коренчета мушкато от градината си, за да го засадя в сандъчетата. И двамата си тръгнаха с подобни „валентинки“, заекващи от вълнение и радост. От там нататък, като не се брои групичката ученици, не се забелязваше голям наплив. Винаги става така, когато в малко село като Ланскене отваря нов магазин. В подобни ситуации има строги правила за поведение, хората са резервирани, преструват се на безразлични, въпреки че вътрешно изгарят от любопитство. Една възрастна дама се осмели да прекрачи прага, облечена в традиционните черни дрехи на селска вдовица. Мургав червендалест мъж купи три еднакви кутии, без изобщо да попита какво има вътре. След което с часове не се появи жива душа. Не бях изненадана — хората се нуждаят време, за да свикнат с промяната. Засякох няколко коси погледа към витрината, но никой не изглеждаше склонен да прекрачи прага. Въпреки преднамерената незаинтересованост обаче усетих някакво раздвижване, пришепнати разговори, повдигнати пердета, набиране на смелост. И когато накрая дойдоха, бяха цяла тълпа: седем-осем жени, сред които и Каролин Клермон, жената на дърводелеца. Деветата, дошла някак извън групата, остана отвън, лицето й почти опираше във витрината. Беше жената с карираното палто.

Дамите огледаха всичко, кикотеха се като ученички, замаяни от колективната си разюзданост.

— И сама ли приготвяте всичко? — попита Сесил, собственичката на аптеката на главната улица.

— Би трябвало да ги откажа за постите — включи се Каролин, пухкава блондинка с кожена яка.

— Няма да кажа на никого — обещах й. После, като забелязах, че жената с карираното палто продължава да стои залепена за витрината, попитах: — Приятелката ви няма ли да влезе?

— О, тя не е с нас — отвърна Жолин Дру, жена с остри черти, учителка в местното училище. Хвърли бърз поглед към жената с четвъртитото лице пред магазина. — Това е Жозефин Муска — докато произнасяше името, в гласа й се долавяше нюанс на съжаление, примесено с пренебрежение. — Не ми се вярва да влезе.

Сякаш чула разговора ни, Жозефин поруменя и заби глава в палтото си. Едната й ръка се вдигна към корема като че в опит да се самозащити. Видях как вечно отпуснатите й устни леко помръдват в ритъма на молитва или клетва.