Шоколад

— Всички — равнодушно повтори Арманд. — Искам две минути насаме с докторчето. Май е време да ви припомня, че сте дал Хипократова клетва, мосю Кусоне. А докато свърша с него, очаквам останалата измет да я няма — понечи да стане, като си помогна с ръце. Подхванах я, а тя ми се усмихна кисело и дяволито. — Благодаря, Виан. На теб също — последното беше за Рижия, който се бе сврял в ъгъла на стаята отпуснат и безразличен. — Искам да те видя за малко, щом приключа с доктора. Не си тръгвай.

— Кой, аз ли? — смути се Рижия.

Каро му хвърли неприкрито презрителен поглед.

— Мисля, че в моменти като този, маман, семейството ти би трябвало да е…

— Ако имам нужда от вас, знам къде да намеря. Засега смятам да направя някои приготовления.

Каро изгледа Рижия.

— О? — във възклицанието й отекна омраза. — Приготовления? — огледа го от главата до петите, видях как той леко потрепна. Преди Жозефин имаше същия тик. Едно стягане, леко отпускане на раменете, ръце дълбоко в джобовете, сякаш в желание да се свие. Под изпитателния поглед на Каролин изпъкват всичките му кусури. В този момент той сякаш се вижда през нейните очи — мръсен, недодялан.

За да я подразни, реагира според вменената му роля.

— Какво, по дяволите, си ме зяпнала?

Тя го поглежда стреснато и отстъпва. Арманд се ухилва.

— Ще се видим по-късно — казва му. — Още веднъж ти благодаря.

Каро ме последва видимо наскърбена. Разкъсвана между любопитството и неохотата да разговаря с мен, е рязка и снизходителна. Изложих й само фактите, без да ги украсявам. Рейно изслуша разказа ми с безизразно лице, досущ като статуите в църквата. Тъпо ухилен, Жорж се постара да се държи дипломатично и не спря да ръси изтъркани фрази. Никой не предложи да ме закара до вкъщи.

28 Събота, 15 март

Тая сутрин пак се опитах да говоря с Арманд. И тя за пореден път отказа да ме приеме. Червенокосото й куче пазач ми отвори и като запречи с рамене входа, за да не мога да вляза, излая нещо на грубия си жаргон. Арманд се чувства добре, каза. Трябва й малко почивка и ще се възстанови напълно. Внукът й е при нея, приятелите й я посещават всеки ден. Последното прозвуча толкова саркастично, че направо си прехапах езика. Не иска да я безпокоят. Унизително ми е да му се моля, pere, но съм наясно със своя дълг. Независимо от лошата компания, с която се е обградила, въпреки подигравките и оскърбленията, с които ме залива, аз не мога да пренебрегна дълга си. Моята работа е да нося утеха дори когато тя е нежелана. И да напътствам. Но как да говоря с този човек за душата? Очите му са пусти и безразлични като на диво животно. Опитвам се да му обясня. Арманд е на години, казвам му. Упорита възрастна дама. И двамата имаме толкова малко време. Нима не разбира? Нима ще й позволи да сложи сама край на живота си, като не позволява на близките си да се грижат за нея и се държи арогантно с тях?

Той вдига рамене.

— Тя си е добре — повтаря невъзмутимо. — И има кой да се грижи за нея. Скоро ще се възстанови напълно.

— Не е вярно — гласът ми е преднамерено груб. — Тази жена играе на руска рулетка с лечението си. Отказва да приеме съветите на доктора. Яде шоколад, за Бога! Замисляли ли сте се какво означава това за човек в нейното състояние?

Лицето му се затваря, става враждебен и резервиран.

— Тя не желае да разговаря с вас — изрича монотонно.

— Не ви ли е грижа? Нима ви е безразлично, че чревоугодничеството й може да я убие?

Свива рамене. Под крехката черупка на безразличието улавям бушуваща ярост. Няма начин да проникна до по-добро кътче на душата му. Той просто стои на пост, изпълнява заповед. Муска казва, че Арманд му е обещала пари. Сигурно е от негов интерес да я гледа как умира. Познавам опърничавата й природа. Да лиши от наследство близките си заради някакъв чужденец — това е съвсем в нейния стил.

— Ще почакам. Ако се наложи, цял ден.

Стоях в градината два часа. После заваля. Не бях взел чадър, расото ми подгизна. Втресе ме. След известно време се отвори прозорец и до мен достигна влудяващият аромат на кафе и топъл хляб от кухнята. Видях кучето пазач да ме гледа с онзи нагъл, презрителен поглед. Дори да паднех в безсъзнание в калта, пръста си няма да помръдне за помощ. Заизкачвах се бавно по хълма към църквата и усетих погледа му, впит в гърба ми. Над реката като че отекна смях.

С Жозефин Муска също претърпях провал. Въпреки че не идва на църква, успях да поговоря с нея на няколко пъти, но без резултат. Сърцето й се е свило в неразбиваема буца стомана, превърнала се е в олицетворение на упорството, макар че, общо взето, не проявява неуважение и говори спокойно. Никога не се отдалечава от „La Celeste Praline“ и днес съвсем случайно я срещнах извън магазина. Метеше паважа отпред, завързала косата си с жълта кърпа. Когато се приближих, я чух да си припява нещо.

— Добро утро, мадам Муска — поздравих я любезно. Знам, че ако искам да я спечеля обратно, трябва да бъда учтив и благоразумен. Ще я накарам да се разкайва за греховете си, но по-късно, когато всичко приключи.