Шърли

Достойните съпрузи седяха край огъня в кухнята и се вслушваха в звучните и повтарящи се отеквания, предизвиквани от ударите на юмрука на Малоун върху махагоновата маса в гостната, в звъна от бутилки и чаши, последвал всяка негова юмручна атака, в подигравателния смях на съюзените английски участници в спора и заекващата декламация на изолирания ирландец. И както си седяха така, откъм външната врата долетя шум от стъпки и те чуха как чукчето вън оживя и отправи остър зов. Мисис Гейл отиде да отвори.

— Кой е там горе, в гостната? — попита един глас, който правеше силно впечатление с носовия си тембър и резкия си изговор.

— О! Вие ли сте, мистър Хелстоун? Не ви видях добре в тъмното — смрачава се вече толкова рано. Ще влезете ли господине?

— Искам да зная първо дали си струва да влизам. Кой е в гостната?

— Куратите, господине.

— Как! И тримата ли?

— Да, господине.

— Вечерят тук, така ли?

— Да, господине.

— Достатъчно.

След тези думи гостът влезе — беше човек на средна възраст, облечен в черно. Той прекоси кухнята в посока към вътрешната врата, отвори я, промуши главата си напред и се заслуша. Имаше какво да се чуе, защото в този момент шумът горе бе по-силен отпреди.

— Ха! — възкликна новодошлият, а след това се обърна към мистър Гейл: — Често ли ви се случва това?

Като бивш църковен настоятел мистър Гейл проявяваше нескрито снизхождение спрямо духовенството.

— Млади са, господине, знаете, още са млади — каза той неодобрително.

— Млади! Тояга за тях. Непочтителни хлапаци! Ако бяхте някой дисентер9, Джон Гейл, а не добър християнин, те биха правили същото, биха се излагали по същия начин, но аз ще им покажа…

Той сложи край на разсъжденията си, като тръшна след себе си вътрешната врата и се заизкачва нагоре по стълбите. Когато стигна до горната стая, отново се заслуша. Отвори вратата, без да почука, и застана пред куратите.

А те притихнаха и се вцепениха. Такова бе състоянието и на ненадейния им посетител. Самият той — нисък на ръст, но с изправено тяло, чиито широки рамене крепяха глава на ястреб, оградена от периферията на голяма черна шапка, която той не счете за необходимо да свали — скръсти ръце на гърди и заоглежда младите си приятели (ако те наистина му бяха приятели), без да проявява признаци на припряност.

— Как! — започна гостът, като изговаряше думите вече не с оня носов тембър, а с дълбок и дори нещо повече от дълбок глас, който нарочно бе докаран да звучи така, сякаш идваше от някаква пещера. — Как! Нима отново сме свидетели на вавилонското стълпотворение? Нима отново небесата са заставили людете да говорят на различни езици? Къде са те сега? Допреди миг звукът им изпълваше цялата къща. Чувах и седемнадесетте езика да отекват с пълна сила — езиците на партянци, медийци, еламити, на жителите на Месопотамия, Юдея и Кападокия, на Понтия и Азия, Фригия и Памфилия, на Египет и части от Либия около Кирена, езикът на странници от Рим, евреи и прозелити, критяни и араби — всеки от тях трябва да е имал представител в тази стая само допреди две минути.

— Моля за извинение, мистър Хелстоун — започна мистър Дън. — Седнете, моля ви. Желаете ли чаша вино?

Любезността му остана без ответ. Ястребът в черно продължи:

— Но защо да говоря за този дар божи — езиците? Дар божи, как не! Обърках и главата, и книгата, и завета — взех Евангелието за Закона, Деянията на апостолите за Битието10, Ерусалим за равнината Сенаар11. Не този дар, а вавилонското стълпотворение ме лиши от слух и ме превърна в глух пън. Вие — апостоли? Как — вие тримата? Не може да бъде! Трима самонадеяни вавилонски зидари, развикали се около кулата — ни повече, ни по-малко!

— Уверявам ви, господине, ние просто разговаряхме на чаша вино, след вечеря, съвсем по приятелски — разисквахме дисентерите.

— Нима? Разисквали сте дисентерите, така ли? Малоун ли разискваше дисентерите? На мен пък ми се стори, че той по-скоро разискваше вас. Това беше истинска кавга — вие тримата вдигахте толкова шум колкото Моузес Бараклъф, шивачът проповедник вдига заедно с всичките си слушатели в методистката църква там долу, когато са точно в разгара на евангелисткото си надвикване. Зная кой е виновникът — вие, Малоун, нали?

— Аз! Но, господине…

— Точно така, господине. Дън и Суийтинг бяха кротки люде, преди да дойдете вие, и отново биха станали такива, ако си отидете. Когато прекосявахте морето, трябваше да оставите ирландските си обичаи на мястото им. Привичките на дъблинските студенти са чужди тук — деяния, които могат да останат незабелязани в някое мочурище или планинска област в Конот12, тук, в една почтена английска енория, носят само позор на тези, които извличат наслада от тях. Нещо повече — те позорят и светата институция, на която тези хора са просто едни скромни придатъци.