Сянката на вятъра

Тя бавно кимна, като ме търсеше с усмивката си.

— За жалост, онзи екземпляр от „Червената къща“ не остана у мен — рече. — Мосю Рокфор не пожела да се раздели с него. Бих могла да се опитам да ти разкажа сюжета, ала то ще е все едно да опиша една катедрала като купчина камъни, които завършват със заострен връх.

— Сигурен съм, че бихте го разказали много по-добре от това — смотолевих аз.

Жените притежават безпогрешен инстинкт, който им подсказва кога един мъж се е влюбил безнадеждно в тях, особено ако въпросният индивид от мъжки пол е непълнолетен и глупав до немай-къде. Аз отговарях на всички изисквания, за да бъда пратен по дяволите от Клара Барсело. Все пак предпочетох да вярвам, че липсата й на зрение ми гарантира известна сигурност и че моето престъпление, моето безусловно и трогателно обожание към една жена, която по възраст, ум и ръст бе два пъти колкото мен, някак си ще остане в сянка. Запитах се какво ли би могла да види тя у мен, за да ми предложи приятелството си, освен може би едно свое бледо отражение, ехо от самота и загуба. В моите ученически блянове винаги щяхме да бъдем двама бегълци, яхнали гърба на една книга, склонни да се спасяват чрез измислени светове и сънища от втора ръка.

Когато Барсело се върна с плъзнала по лицето му котешка усмивка, бяха изминали два часа, които на мен ми се видяха като две минути. Книжарят ми подаде книгата с намигване.

— Хубавичко я виж, кюфтенцето ми — да не дойдеш после да ми се оплакваш, че съм ти пробутал друга, а?

— Имам ви доверие — отвърнах.

— Достойна глупост. На последния пострадал, който ми излезе с тази реплика (турист янки, убеден, че фабадата7 я е измислил Хемингуей в Сан Ферминес), му продадох един екземпляр от „Фуенте Овехуна“, подписан, представи си, от самия Лопе де Вега8 с химикалка. Тъй че си отваряй очите на четири, момче; в тая работа с книгите не можеш да имаш доверие даже на индекса.

Свечеряваше се, когато излязохме пак на улица „Кануда“. Прохладен ветрец вчесваше града и Барсело си свали палтото, за да наметне раменете на Клара. Като не виждах да се задава по-сгоден случай, подхвърлих сякаш с неохота, че ако им е удобно, бих могъл да се отбия на следващия ден в дома им, за да прочета на Клара няколко глави от „Сянката на вятъра“. Барсело ме погледна изпод вежди и сухо се изсмя за моя сметка.

— Ама че си бърз, хлапако — промърмори той накрая, макар че тонът му издаваше одобрение.

— Добре, ако не ви е удобно, може би друг ден или…

— Клара има думата — рече книжарят. — Вкъщи вече имаме седем котки и два папагала какаду. Един вредител повече или по-малко не е от значение.

— В такъв случай те чакам утре към седем часа — заключи Клара. — Знаеш ли адреса?

5

Навярно поради факта, че бях израснал сред книги и книжари, в детството си по едно време мечтаех да стана романист и да живея като в мелодрама. Коренът на моите литературни блянове — като оставим настрана това, че на петгодишна възраст всичко ни изглежда удивително просто — бе една чудесна, майсторски изработена вещ, изложена в магазин за автоматични писалки на улица „Анселмо Клаве“, точно зад сградата на Военното правителство. Обектът на моето обожание, една разкошна черна писалка, украсена с Бог знае колко изискани елементи и знаци, заемаше почетно място на витрината, сякаш бе някоя от перлите на короната. Перото — само по себе си същинско чудо — бе барокова фантазия от сребро и злато, което блестеше като Александрийския фар. Когато с баща ми излизахме на разходка, не го оставях на мира, докато не ме заведеше да видя писалката. Той казваше, че с такава писалка ще да си служи най-малкото някой император. Тайничко хранех убеждението, че с подобна чудесия може да се напише какво ли не, от романи до енциклопедии, в това число и писма, чиято сила навярно би надхвърлила всякакви пощенски ограничения. В простодушието си вярвах, че писмата, излезли изпод това перо, биха стигнали навсякъде, включително и до онова непонятно място, където според баща ми бе отишла майка ми и откъдето никога нямаше да се върне.

Един ден ни хрумна да влезем в магазина и да разпитаме за тази възхитителна вещ. Оказа се, че това е царицата на писалките, една „Монблан Майщерщюк“ от ограничена серия, която някога бе принадлежала — поне така заяви управителят с тържествен тон — не на друг, а на самия Виктор Юго. Изпод същото това златно перо, осведоми ни той, избликнал ръкописът на „Клетниците.“

— Точно както водите на Виши Каталан извират от източника при Калдас — потвърди управителят.

Обясни ни, че я е купил лично от един колекционер, пристигнал от Париж, и се бил уверил в нейната автентичност.

— И колко струва този извор на чудеса, ако смея да попитам? — поинтересува се баща ми.