Сянката на вятъра

На моя приятел Даниел,

който ми върна гласа и перото.

И на Беатрис, която върна на двама ни живота.

Един мъж — млад, ала с няколко сребърни нишки в косите — крачи по улиците на една захлупена от пепелявото небе Барселона, под трептящите слънчеви лъчи, които се леят по Рамбла де Санта Моника като гирлянда от разтопена мед.

Той води за ръка десетгодишно момче с очи, опиянени от загадъчното обещание, дадено от баща му призори — обещанието на Гробището на забравените книги.

— Жулиан, днес ще видиш нещо, за което не бива да разказваш на никого. Запомни — на никого.

— Даже и на мама ли? — пита момчето полугласно.

Баща му въздъхва, скрит зад онази тъжна усмивка, която го преследва цял живот.

— На мама може, разбира се — отвръща той. — С нея нямаме тайни. С нея можеш всичко да споделяш.

След малко бащата и синът, подобно на фигури от мъгла, се сливат с навалицата на Лас Рамблас, а стъпките им завинаги се стопяват в сянката на вятъра.